Едгар Уолъс - Летящата бригада

Имаше много други посетители, които влизаха не през главния вход на Дома. Те разговаряха накъсо с Тайзър и после си отиваха така мистериозно, както бяха и дошли.

Сред тях бе един човек на име Леринг, червенолик, с нос като луковица и белезникаво сини очи, който говореше като джентълмен — по-рано той бе кралски доставчик. Знаеше се, че Леринг е богат, имаше хубава къща в южните предградия на Лондон, два автомобила и винаги се обличаше добре. Той винаги имаше някакъв претекст да посещава Дома, защото при всяка своя визита донасяше голям пакет със списания и книги, предназначени за обитателите. Какво отнасяше от Дома, не знаеше никой друг, освен Тайзър. Веднъж той посети Марк Мак Джил в дома му. Ан го беше срещнала там — твърде начетен човек, с приятен тембър, който пиеше уиски без спиране от момента на влизането си, докато си отиде, без да му стане нещо от това.

Една нощ той дойде, както обикновено, с голям пакет литература. Тайзър донесе бутилка уиски и един сифон и ги постави пред него. Мистър Леринг имаше много да разказва.

— Работата върви зле, драги приятелю, и Марк вече трябва да е забелязал, че американските момчета го избягват. Те се обърнаха към мен, разбира се, защото моята организация е една от най-добрите в страната. Но от два месеца не съм получавал никаква стока от вас! Така няма да върви, Тайзър! Така не може да върви!

„Организацията“ на Леринг беше чисто американска. Той беше голям износител, имаше агенти от Ню Орлеан до Вашингтон, но зависеше от такива разпространители като Марк, който работеше подобно на къща за клиринги.

— Работата е там, че почнахте да се страхувате. Да, знам всички подробности около процеса. Четох ги с най-голям интерес. Но работата си е работа, драги Тайзър. Местната работа не ме безпокои — даже мисля да се откажа от нея.

В този момент звънна звънец, което значеше, че друг посетител е дошъл. Тайзър отиде да види кой е. Беше Ан. Той така се удиви, че за момент не знаеше какво да каже.

— Скъпа млада леди, какво, за бога, търсите тук без охрана? — Той поклати глава. — Това е много рисковано. Учудвам се, че Марк ви е пуснал.

— Марк не знае за идването ми — каза тя и почака да я покани да влезе.

Колебанието му беше твърде изразително.

— Има ли някой при вас? — попита тя.

— Не, не, само добрият ми приятел Леринг — той се интересува много от Дома и не забравя да ни снабди със списания. Бихте ли почакали за момент?

Той изтича обратно в стаята и съобщи името на госта. Мистър Леринг беше галантен човек. Той поздрави момичето с лек поклон, но беше озадачен. Нито той, нито кой да е друг от агентите на Марк не беше съвсем сигурен дали момичето знае истинската работа, която върши. Още отначало бяха уговорили да не споменават пред нея нищо, но това беше считано като забавна комедия, предназначена да я запази, в случай, че полицията я хване някога.

Ан беше излязла от жилището си и дошла в Дома под влияние на моментен импулс. Дали да разпръсне съмненията си или да избегне мъчителните мисли — тя не знаеше.

— Не, Марк не знае, че съм дошла. Скучно ми беше. Помислих, че може да срещна Ли Жозеф.

Тя видя Тайзър да мига страхливо и се разкая за казаното.

— Ли Жозеф? — Леринг вдигна сивите си вежди. — Мислех, че старият ни приятел е…

— В странство, приятелю, в странство — избъбри Тайзър. — Искахте ли нещо, мис Перимен — искам да кажа, нещо конкретно? Твърде късно е…

Фактически минаваше десет, в който час млади посетителки не идваха в Дома.

— Не, нищо особено, нуждаех се от разходка — каза тя, като мислеше за колко ли голяма лъжа ще го сметне той, ако я беше видял да слиза от таксито на ъгъла на улицата.

Тя се радваше да види Леринг. Имаше намерение, което не й беше още напълно ясно, да говори с Тайзър за контрабандата и да получи от него така желаното облекчение на грижите си. Тя пренасяше захарин, разбира се… това беше толкова приета форма за контрабанда.

Брадлей се опитваше да я уплаши. Нямаше място за съмнение в ума й — Брадлей играеше един стар полицейски трик. Той се опитваше да всее интриги в бандата и да постави членовете й един срещу друг. Но ако не беше захарин? Това беше едно „ако“, което я измъчваше. И ето, сега беше тук Леринг, един от най-важните клиенти на Марк. Тя веднъж му бе занесла един малък пакет, а втори път го бе търсила чак в Кардиф. Леринг би й казал това, което този треперещ съдружник никога не би посмял. Разбира се, той не би й го казал тук. След едночасов приятелски разговор върху времето, върху не веселото й приключение в съда, върху добрите качества на Марк — тук той горещо беше поддържан от Тайзър — червеноликият джентълмен стана да си отива.