Едгар Уолъс - Летящата бригада

Двамата изкачиха стълбата към апартамента на Финдън. Мебелировката беше луксозна, повечето покрита с бели холандски покривки. Нямаше килим нито в коридора, нито в стаите. Стаята, която беше точно над столовата, го заинтересува най-много. Но там нямаше следи от нищо. Щорите бяха вдигнати, мебелите имаха тайнствен изглед под покривките си. Когато Марк опита прозорците, оказа се, че те са затворени отвътре.

— Вие сте сгрешили, сър. Никой не е идвал тук миналата нощ. Има само два ключа: единия имам аз, а другия сър Артур.

— Кой е сър Артур? — попита Марк.

Сър Артур беше вероятно твърде важна личност, постоянен държавен подсекретар, който живееше с жена си и дъщеря и нямаше много приятели.

— Ако е дал ключа от апартамента на някого друг, той би ми казал — обясни портиерът.

Марк огледа по-внимателно стаята. Тя беше по-голяма от неговата столова и вероятно закачаше и малко от спалнята на Ан Перимен. Отвори прозореца и излезе на малкото балконче, от което, помисли той, всеки пъргав човек лесно би скочил върху балкона на долния етаж. Ли Жозеф не беше пъргав. Кой тогава работеше за него? Той прегледа цялата стена, но не намери следи от стълба или нещо подобно.

Върна се в стаята и вече излизаше с портиера във вестибюла, когато видя нещо на пода. Наведе се и вдигна малък четвъртит предмет. Той му беше доста познат, но в момента не можа да си спомни.

— Какво е това? — попита той.

Портиерът го взе в ръка и погледна през пенснето си.

— Това е колофон, сър. Предполагам, че е на мис Финдън. Тя свири на цигулка.

— И тя ли е в Шотландия?

— Да, сър. Днес получих от нея една картичка, с която ме моли да й изпратя един пакет, който вчера се получи за нея от Девъншир.

Когато се върна в столовата, завари Ан — твърде учудващо, защото той рядко я виждаше да става тъй рано.

— Искам да отида на покупки — каза тя — и ми трябват пари. Мисля, че не си заслужава много, защото ми е отнето правото да карам автомобил…

— Не бъди глупава — усмихна се той, — можеш да имаш колкото пари искаш — петдесет лири, сто…?

— Колко ми се полагат? — попита тя. — Мисля, че…

И после неочаквано каза съвсем неочаквано:

— Безпокоиха ли те миналата нощ? Тези хора отгоре вдигаха много шум.

— И ти ли чу? — попита той нетърпеливо.

— Чух някой да ходи, това е всичко. Бих желала да си сложат килимите. Финдън, нали така се казват? Мислех, че са в Шотландия.

— Чу ли цигулката? — попита той.

Очевидно тя беше чула.

— Да, чух цигулка — каза тя спокойно. — Кой свиреше?

Марк сви рамене.

— Не знам. Някой се опитва да играе маймунски трикове.

— Но нали старецът — Ли Жозеф — е мъртъв? — настоя тя.

— Не виждам как би могло да бъде другояче. Имаше прилив и ако той е паднал…

Някакво трепване в лицето й го спря.

— Но нали това беше теория на полицията, че е паднал в реката?

Той видя заблуждението си и се усмихна.

— Аз почти възприех тяхната теория, толкова ми пълниха ушите с нея. Моят собствен възглед е, че той е научил, че полицията иде и навреме е избягал на континента. Фактически, повече от сигурен съм, че там е и умрял.

Той се опита да й внуши доверие, но знаеше, че не е успял. В този момент си спомни за нещо, което се бе случило през нощта на арестуването й.

— Не каза ли, че си видяла Ли Жозеф в Кавендиш Скуеър?

Тя беше почти забравила за това.

— Да, но не съм сигурна — ти каза, че наблизо живеел някакъв руски княз и че това може да е бил някой от неговите гости. Не може да е бил мистър Жозеф, той би ни посетил, нали?

Той не отговори. Тя го видя да се мръщи, след което пак възобнови ходенето си нагоре-надолу из стаята.

— Тайзър казва, че го е видял два пъти. Не мога да си обясня това с нищо друго, освен, разбира се, че Тайзър е пияница и му се привиждат какви ли не неща.

Имаше времена, когато Марк твърдеше, че Тайзър е човек за възхищение, но това време отдавна беше минало.

— Има ли някакво значение за теб, искам да кажа, ако той се върне?

Въпросът беше твърде невинен, но Марк бе станал твърде подозрителен напоследък.

— Какво искаш да кажеш? — попита той остро. — Защо би имало значение за мен това, че той е жив? Той беше твърде пъргав старец, но напоследък го прекали. Освен това, беше под полицейско наблюдение. А и беше много глупав — всичките тези духове, които виждаше, можеха да го причислят към лунатиците и човек никога не знаеше какви ще бъдат следващите му думи. Държах се приятелски с него, защото той единствен бе видял убийството на Рони, а аз исках ти да узнаеш фактите от един очевидец.