Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Кой е човекът, който го е видял? Кажи му да дойде на телефона! — заповяда Марк.

Той почака десет минути, преди да се обади един дрезгав глас.

— Вярно е, мистър Мак Джил, аз видях стария негодяй. Той стоеше под един фенер точно преди мистър Тайзър да влезе.

— Познаваш ли Ли Жозеф?

— Не, сър, никога не съм го виждал. Чувал съм само за него. Но според описанията, той беше.

— Кажи на Тайзър да се обади — каза Марк, но когато помощникът му заговори, той беше така неразбираем, че Марк окачи слушалката.

Той се върна в столовата, запали лампите и седна в едно кресло пред загасващия огън. Трябваше да има нещо вярно в тази Тайзерова история. Не можеше всичко да бъде блъф. А музиката… откъде беше дошла? От стената? Понякога споменът действува по-силно от наблюдението. Сега, след един час, изглеждаше по-лесно да определи откъде идваше звукът. Идваше от горния етаж. Но той беше необитаем. Собственикът му замина преди няколко дни за Шотландия, а с него заминаха и слугите му. Марк знаеше това от портиера.

Ли Жозеф? Защо полицията беше спряла търсенията си? Да не би да знаеха, че старецът се е върнал в Англия? Брадлей беше от тези хитри дяволи, които биха могли да му изиграят подобен трик. Той вероятно използуваше Ли Жозеф за примка.

Но как можеше този човек да е жив? Марк го застреля от пет крачки. Куршумите го бяха ударили между раменете. Да не би по някаква случайност патронът да е бил халосен? Но не и вторият.

Той стоеше надвесен над огъня, с ръце върху лицето си и мислеше, мислеше. Изведнъж чу звук, който го накара да се изправи. Беше шум от влачещи се крака и той идеше от горния етаж. Хората, преди да заминат за Шотландия, си бяха вдигнали килима — той се бе оплакал от шума, който създаваха работниците върху пода.

Нещо се влачеше горе. Крака в чехли! Колко приличаше на стария Ли Жозеф. После той пак чу звуците от цигулка, малко по-меки, по-нежни отколкото по-рано. Човекът от горния етаж свиреше „Chanson d’Adieu“.

Марк се върна в спалнята, сложи си палтото и като се примъкна тихо във вестибюла, отвори вратата. Широки стълби водеха към горния етаж. Слаба светлина осветяваше пътя му. По това време всички други обитатели на къщата спяха. Той се приближи тихо до вратата на апартамента над неговия и като допря ухо до отвора на кутията за писма, се вслуша. Нищо не се чуваше.

Като протегна ръка, той натисна звънеца и чу острия му звън. Нищо не последва, никакви стъпки не се чуха върху непостлания под. Той пак позвъни, но със същия резултат.

На вратата имаше една картичка, закачена с карфичка:

„През време пребиваването на сър Артур Финдън в Шотландия всички писма и пакети да се предават на портиера“

Марк беше озадачен. Върна се обратно по стълбите и влезе в столовата си. Музиката беше спряла. Той почака един час да чуе шум от влачещи се чехли и после реши да отиде да спи.

Не си спомняше да е затварял вратата между столовата и спалнята, дори не мислеше за това, докато не натисна дръжката и не видя, че вратата е заключена. Марк се отдалечи от нея, като дишаше тежко и ръката му посегна към задния джоб. Той загаси лампите, дръпна пердетата и като отвори прозореца, излезе на балкона. Не се виждаше никой.

Вмъкна се внимателно в стаята с насочен револвер и като се наведе, премина покрай леглото и запали лампата. Стаята беше празна.

Някой беше идвал тук. Върху възглавницата му беше закрепено с карфица едно парче хартия, което съдържаше няколко реда. То гласеше: „Скъпи приятелю, Марк, скоро старият Ли ще се върне пак при теб“. Това беше всичко.

Когато се обърна да затвори прозореца, Марк Мак Джил видя отражението на лицето си в него. То беше по-бледо от обикновено.

Тази нощ не спа. Предпочете да дреме пред запаления огън. Когато се съмна, излезе на балкона и видя колко лесно беше по-ловък човек да се прехвърли от по-горния етаж върху неговия балкон. Някой е бил в апартамента на Финдън. Може би портиерът щеше да разреши мистерията.

Портиерът дойде едва в девет часа и тъй като прислужниците на Марк бяха вече дошли, той изпрати един от тях да го повика.

— Не, сър — каза учуденият портиер, — сега никой не обитава горния етаж. Сър Артур никога не пуска наематели през време на отсъствието си. Освен това той избира хората, които се грижат за апартамента му.

Марк се помъчи да се усмихне.

— Вярвам, че той няма да има нищо против това, аз да го разгледам — каза той. — У кого е ключът?

Портиерът се поколеба.

— Ключът е у мен, сър — каза той, — но може да си изгубя работата, ако узнае, че съм ви пуснал вътре.