Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Така ли е всъщност?

Той отиде бавно към Ан и се вгледа в очите й.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Фактите — отговори тя. — Казваш, че бил малко луд. Защо би ми казал истината? Защо да не предположим, че и това е било също една илюзия?

Това беше въпросът, на който не можеше да се отговори и Марк удари другаде.

— Не мога да те разбера през последните дни, Ан — каза той. — Говориш странни неща и задаваш особени въпроси. Знаеш добре какъв беше той — луд в известен смисъл. Духовете, които виждаше, и децата, например. Но във всичко друго беше същият като мен и теб.

Той се замисли за момент.

— Разбира се, той може и да е лъгал несъзнателно, аз не мога да съдя. Трябваше да приема историята така, както и ти. Когато ми я каза, звучеше правдоподобно.

Той пак се спря, за да подхвърли:

— Ако Брадлей не е убил брат ти, кой тогава?

Тя поклати глава и въздъхна.

В следващите седмици, за голямо удоволствие на Марк, унинието, което лежеше като облак върху момичето, почна полека да се разпръсва. Тя беше весела, готова да се усмихва на всички дребни развлечения, които денят й предлагаше. Тя имаше двойна цена в неговите очи. Работата й като шофьор засега елиминираше едната. Другата оставаше и седмиците на бездействие след процеса я увеличиха още повече.

Жените не заемаха значително място в неговия живот. Досега имаше две. Едната беше едно винаги искащо, оплакващо се, винаги недоволно създание, което един прекрасен ден се залепи като пиявица за един мъж и се омъжи. Другата… Марк не можеше да определи на какво прилича. Много често той я обвиняваше, че тя иска той да й свали луната.

Ан беше различна от другите. Той й го каза веднъж. „Всички жени се различават“ — беше обезкуражителният й отговор.

Да се каже, че той е влюбен в нея, би било най-вярно. Възхищаваше се от нея и когато й предложи по-тясно приятелство, отколкото тя искаше да приеме, той беше готов да изчака. Но времето се оказа несигурен и неверен приятел. Новата фаза на познанството им, което започна от деня на процеса, изискваше нова атмосфера. Такава той напразно се опитваше да създаде.

Много нещо занимаваше ума на Марк Мак Джил, защото работите му не вървяха добре. С един удар той бе изгубил двама помощника. Домът не беше вече Дом на мистър Тайзър. Той бе престанал да се интересува за обитателите му.

Един човек, когото Марк две години бе чакал да излезе от Дортмур, напусна затвора, без да бъде уговорено къде да се срещне с него и когато, благодарение на голям късмет, той се бе отбил в Дома, Тайзър му беше позволил да си отиде. Марк се разгневи, когато чу за това и повика нескопосания си помощник.

— Какво значи това? От какво очакваш да живееш? Или може би въобще не чакаш да живееш?

— Правя всичко, което мога, Марк — настояваше нещастният човек.

Усмивката на Марк не означаваше веселост.

— Правиш всичко, което можеш, а? Направи всичко, за да премахнеш Брадлей и да привлечеш вниманието на Бригадата върху теб и мен! Ти изпрати трима несръчни побойници и, разбира се, те бяха хванати. Направи всичко възможно, за да скриеш какво става в Дома, а позволи да поставят микрофон под носа ти във вид на радиоапарат. Само благодарение на добрия случай не те посетих, когато тази дяволска апаратура работеше.

— Марк, заклевам се, че не съм изпратил тези момчета да… — почна Тайзър, но другият го накара да мълчи.

— Какво добро би ни се случило, ако убият Брадлей? Само един начин имаше да го свършим и той беше да намерим подходящия човек, да го запалим с малко „кок“ и да му сложим пистолет в джоба.

Тайзър трепереше като лист. През последните дни той не преставаше да прави това.

— Да избягаме, Марк — замоли се той. — Спечелили сме достатъчно, за да се установим другаде. Например, какво ще кажеш за Южна Америка? Аз винаги съм искал да бъда в топъл климат…

— Почакай, докато умреш! — изръмжа Марк. — Има и по-топли места от Южна Америка.

Тайзър доби малко повече кураж през следващите седмици, тъй като жълтото привидение, което беше смразило кръвта му, не се яви повече. Ако той се занимаваше само с работата на съдружника си, вероятно нямаше да има време да мисли нито за Ли Жозеф, нито за опасностите, които всеки нов ден предлагаше, но той оставаше нещата да вървят сами, а на уплашената си фантазия даваше прекомерно храна. Ръководството на Дома сега беше в ръцете на един моряк, бивш затворник. Имаше хиляди други неща, които държаха Тайзър ангажиран. Той дълги часове пресмяташе какво би станало, ако друго преди него не бе се случило.