Едгар По - Юлалюм

Небосводът бе скръбно надвесен,
Вихър ронеше жълти листа,
Вихър гонеше мъртви листа. —
То бе нощ — късна нощ в късна есен —
Нощ над всички нощй над света —
Бе сред Вейрския край омагесан,
Бе край езеро О̀бер, в нощта, —
Бе сред Вейрския лес омагесан,
Дето призраци бродят в нощта.

Там в една исполинска алея
С кипариси, склонени над мен,
Тъй печално склонени над мен,
Бродех с мойта Душа, — със Психея.
А духът ми бе плам разкален,
Като огнен поток разкален,
Който с лава щом гневно залее
Върха Янек — лети устремен,
Като стене, и свети, и тлее
През нощйте на север студен.

В разгово̀р меланхолно унесен,
Думи ронеха наш’те уста,
Както вихърът жълти листа. —
Аз забравих, че бе късна есен
И нощта на нощйте в света —
Аз не помнех тоз край омагесан
И мъглите над О̀бер в нощта, —
Нито Вейрския лес омагесан,
Дето призраци бродят в нощта.

Полунощ вече бе превалила:
Заредяха звезди към възток
Сякаш чакаха ден от възток
И тогава, лъчи заструила
В лъкатушен и светъл поток,
Там Астарта, едва появила
Своя сърп фантастичен, двурог,
Възгоря в небосклона — извила
Своя сърп фантастичен, двурог.

Аз каза̀х: „Тя засенва Диана,
Тя се носи в ефирно море —
От въздишки ефирно море;
Тя в сърцето ми знай всяка рана,
Дето червеят нивга не мре;
И предвестница скъпа, желана,
На Лъва над звездите изгря —
В мрака нас да упъти изгря,
Да вести в наш’та скръб непрестанна
Нам небесен покой — тя изгря!“

Но Психея простена неволно:
„Аз не вярвам звездата в нощта!
Тя е бледна! Тя свети в нощта!
Тук е страшно! — и скръбно! — и болно!
Да си идем от тия места!“ —
И от ужас сломена, безволна,
Вмиг отпусна крилата си тя
Над развеяни мъртви листа —
Да се валят в праха, меланхолно,
Над развеяни мъртви листа.

„Туй е сън — и той странен изглежда —
Утешавах я тъжен и блед —
Но без страх нека минем напред!
Погледни: красота и надежда
Над нощта тя разлива навред
И ни праща далечен привет!
Нека смело ней в сетен копнеж да
Доверим своите мъки безчет —
Тя от земния мрак ни извежда
и напътства в небѐсен полѐт,
Тъй жадуван сред мъки безчет!“

Тъй мълвях и вървях аз до нея,
Кръз листата из нашия друм,
Глух за техните вопли и шум, —
И видях гроб пред нас да чернее,
Чийто надпис смути моя ум,
Но, уви! — не разбра моят ум —
И през сълзи прочете Психея:
„Тука твойта любов — Юлалюм —
Спи во веки веков — Юлалюм“.

И посърна в тоз край омагесан
Моят дух под дъха на скръбта,
Както жълтите мъртви листа —
И разбрах аз, че бе късна есен
И нощта на нощйте в света,
Сред която аз бродех унесен,
Запленен навсегда от смъртта —
О, кой Демон, кой Дух на Скръбта
Ме доведе сред тия места!
— И сега ми е Веир известен,
С езерото О̀бер във нощта,
И Вейрския лес омагесан,
Дето призраци бродят в нощта.