Едгар Уолъс - Летящата бригада

По някой път беше необходимо за мистър Тайзър да разисква големите си проблеми с бившите престъпници, които сега бяха на подслон в Дома. Тази нощ тук присъстваха трима души, които бяха особено добре познати на полицията. Двамата от тях дори имаха преимуществото, когато полицията ги търсеше, да бъдат описвани като „опасни — може да носят огнестрелно оръжие“. Единият беше излязъл от затвора тази седмица за грабеж и побой. И в това той беше щастлив, защото законът прави ясно разграничение между „грабеж и побой“ и „грабеж с побой“. Ако откраднеш на някого часовника, и след това го удариш по главата, подлежиш на наказание за кражба, но ако го удариш и след това му вземеш часовника, тогава си извършил кражба с преднамереност и имаш добрия шанс да те оковат на стоманен триъгълник с верига и няколко топки накрая.

Хари Удрячът — така наречен, защото предпочиташе всякакво друго оръжие, освен огнестрелното — мършав малък човек, с лице, прилично на маймунско, беше един от тримата. С него беше Лю Пато — къде си беше получил прякора, никой не знаеше. Всички те, с не по-малко опасния трети, седяха около масата на Тайзър и пиеха уиски.

Приличаше на събрание на някакъв управителен съвет, с мистър Тайзър на председателското място.

— Съжалявам ви — казваше той. — Бедни нещастни хора, гонени от полицията като кучета, на които никой не дава никакъв шанс, които толкова често, благодарение на многото си минали присъди, биват арестувани и затваряни дори и при фалшиви доказателства. Не заслужавате никаква симпатия.

Тримата около него се спогледаха и се съгласиха с това.

— Нямам нищо против полицията — каза Тайзър. — Често те са твърде почтени хора. Нямам също така нищо против мистър Брадлей, който, сигурен съм, е добър християнин, но аз не харесах това, което той днес ми каза.

Никой не зададе въпрос на Тайзър, макар че той направи пауза именно заради това.

— Той каза: „Чудя се, мистър Тайзър“ — той винаги ме нарича „мистър“, което е много почтено и достойно — „защо държите такива главорези“ — това бяха думите му — „в дома ви като Лю Пато и Хари Удрячът и този брутален тип с червено лице, който лежа три месеца, задето беше ритнал жена си“.

„Бруталният тип с червено лице“ безпокойно се раздвижи на мястото си.

— Ако има да ми каже нещо… — почна той задъхано.

Тайзър вдигна ръка.

— Не можах да не почувствам — каза той, — че този човек никога няма да се успокои, докато не ви пъхне и тримата в затвора. Действително ужасно нещо е обстоятелството, че човешкото сърце, определено от Създателя за гнездо на любяща доброта, може да бъде така деформирано. Длъжен бях да ви предупредя.

Той се облегна на стола си. Хари Удрячът изкриви лицето си в гримаса и през носа му излезе някакъв съскащ звук.

— Той ще получи своето тези дни — каза той.

Тайзър поклати глава.

— Това е, от което се страхувам. Виждате ли, аз изучих навиците на мистър Брадлей. Знам точно къде живее, по кое време си отива в къщи. Често съм мислил колко глупаво е от страна на човек, срещу когото са се опълчили всички нещастни хора, да си отива в къщи в един часа сутринта, през Брайстън Скуеър, която тогава е пуста, без никаква охрана… много глупаво. Провидението те изкушава!

Отговор не последва. Тримата мъже гледаха пред себе си.

— Не казвам, че ще бъде за възхищение, ако някой нещастен човек посегне на този деятелен и интелигентен офицер — каза Тайзър, — но чувствам, че би било твърде разбираемо. А сега, момчета, ще послушаме радио. Един благодетел на Дома, ни го подари вчера.

Той изведнъж стана, отиде при шкафа и донесе една бутилка.

Третият член на компанията беше човекът, който изрази мислите на тримата в думи.

— А какво, ако причакаме този Брадлей? Този младеж е твърде нахален.

— Шът, шт! — каза Тайзър с усмивка, като покриваше на шега ушите си. — Не трябва да слушам подобни неща, нали знаете!

В един без четвърт същата сутрин Брадлей напусна Скотланд Ярд и беше проследен от червеноликия, който го следваше на почтено разстояние. Всички подробности, които Тайзър бе дал за наивниците му, бяха точни.

Той не взе такси, нито пък използва някой от автобусите, които биха го довели много близо до апартамента му. Червеноликият беше вече по петите му, когато той сви по Брайстън Скуеър. Тук, някъде из тъмнината, към него се присъединиха двамата му приятели. Те се движеха безшумно, защото мистър Тайзър ги беше снабдил с три чифта стари обуща за тенис. Неговото чувство за филантропия нямаше граници.