Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Обвинена сте, че сте карали автомобил с опасна бързина. Признавате ли се за виновна или не?

Съдията отново се намеси.

— Тази сутрин ми съобщиха, че ще има още едно обвинение. Аз не виждам такова.

За изумление на Марк Джил инспектор Брадлей поклати глава.

— Няма друго обвинение, господин съдия — каза той. — Нищо не е било намерено, което да послужи за база на друго обвинение.

Ан първа се съвзе.

— Не искате да бъдете милостив, нали? Мразя това! — каза тя.

Съдията се опита да я спре, но тя продължи. Чувствуваше се странно екзалтирана, беше възбудена от някакво чувство на господство. Брадлей лъжеше! Той лъжеше заради нея и по такъв начин се бе поставил във властта й — тя потръпна при тази мисъл. В нея имаше някакво страшно желание да го нарани така, както той беше направил с Рони.

За момент изгуби всякакво чувство на опасност, забрави Марк и това, което го застрашаваше, знаеше само това, че неприятелят й се беше поставил в ръцете й.

— Моят добър приятел, инспектор Брадлей, който иска така много да ми помогне! Помогна ми, като ме доведе до затворническа килия!

Дартър силно изплашен се опита да я спре.

— Мис Перимен, по-добре ще бъде, ако…

Тя спря речта му с жест.

— Детективът — инспектор Брадлей, е бил винаги добър към мене! — Гласът й стана по-висок от гняв. — Не мога да си спомня колко пъти той се опитваше да ми покаже правия път. Ние често сме се срещали в малки ресторантчета на обяд и аз съм танцувала с вас, нали инспекторе? Аз му се нравя много — той казва, че би направил всичко в света за мен.

Брадлей стоеше неподвижен с лице като маска.

— Млъкнете, моля!

Опитът на съдията беше напразен.

— Няма да мълча! — извика тя. — Когато един мъж тича след мен, хваща ръката ми и се държи като лудо влюбен и после използува първия благоприятен случай, за да ме затвори в някаква мрачна полицейска дупка, аз трябва да кажа нещо и ще го кажа. Брадлей е претърсил миналата нощ колата ми — той каза, че не е намерил нищо. Той лъже! Той е намерил пет пакета със захарин!

— Мълчи! — гласът на Дартър прозвуча като плач.

— Вътре имаше захарин и аз го контрабандирах! — продължи тя. — И той знае, че аз го контрабандирах, намерил го е и лъже — бедният мекосърдечен глупак. Мисли, че ще се хвърля на врата му от признателност. Ще кажа на началника на полицията какъв човек е той — детектив, който унищожава доказателствата, защото е луд по една жена!

Гласът й пресекна, тя стоеше, без да диша, изумена от собствения си гняв.

— Млъкнете, моля!

Съдията беше нервиран и малко удивен.

— Казах всичко, което исках да кажа.

Дартър стоеше срещу нея.

— Полудяхте ли? — попита той. — Не виждате ли какво правите?

Съдията заговори:

— Не знам какво значи всичко това и не обръщам внимание. Друго обвинение срещу вас няма. Признавате ли се за виновна, че сте карали с опасна бързина?

— Признаваме се за виновни, господин съдия. — Дартър бързо се обърна.

— Много добре. Глобявате се 20 лири и 10 гвинеи разноски. Също така ви се отнема правото да карате кола 12 месеца.

Марк изпусна въздишка на облекчение. Той не можеше даже да сънува такъв край на делото.

За момент Ан стоя неподвижна, като стискаше перилата на оградата.

— Мога ли да ида да си взема палтото? — попита тя с нисък глас.

Матроната й кимна с глава.

— Защо направи тя това? Сигурно го мрази! — каза Марк шепнешком, но адвокатът до него нямаше настроение да разисква този въпрос.

— Елате да платите глобата — каза той.

Това беше последното дело от листата — тъкмо беше време за обяд. Залата бързо се опразни. Съдията все още обръщаше някакви книжа на масата си. Той видя Брадлей и му кимна.

— Това беше твърде неочаквана буря, мистър Брадлей.

— Да, сър. — Гласът на детектива беше отпаднал. За момент той беше като човек, събуждащ се от тежък сън.

— Това е първият случай от моята практика, когато една затворничка обвинява детектив, че е влюбен в нея.

Съдията се чувстваше развеселен.

— Бих искал да лъжеше.

Думите бяха казани, преди Брадлей да осъзнае какво говори.

— Твърде забележително момиче — каза съдията. — Разбира се, обвинението срещу вас беше твърде глупаво, но твърде ново… екстраординерно!

Брадлей сега беше сам в съда, като се мъчеше да оправи нишката на мислите си. Той беше още там, когато вратата се отвори и влезе Ан. При вида му тя се спря и огледа, като търсеше друг път за навън. Трябваше да мине покрай него, за да стигне малката вратичка, която водеше за голямата зала и оттам навън.