Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Оттук ли е изходът? — попита тя, като не гледаше към него.

— Един от изходите.

Той не мръдна. Гърбът му беше опрян на вратата, през която тя трябваше да мине.

— Ще ме пуснете ли да изляза, моля? — попита тя. После тя срещна пълните му с укор очи.

— Никога не мислех, че можете да бъдете така невероятно доволна — каза той спокойно.

— Мога ли да изляза, моля?

— Разбира се. — Той й отвори вратата. — Надявам се, че знаете къде отивате?

Това бе достатъчно да поднови гнева й.

— По наклонения път, от който се опитахте да ме отклоните, както се мъчехте да направите й с Рони — каза тя.

Той кимна.

— Последните думи на Рони към мене бяха: „Благодаря на Господа, че сестра ми не познава Марк Мак Джил“.

Устните й се свиха.

— Това друго откритие ли е, като празния джоб в колата? Вие трябваше да станете романист!

— Това беше действително откритие — призна той. — Аз хвърлих петте пакетчета.

— Благороден човек — се озъби тя. — А сега предполагам, че ще ви уволнят.

Той се усмихна.

— Едва ли. Но ако знаеха, че това, което намерих в колата, е кокаин…

— Това е лъжа — не беше кокаин! — каза тя гневно. — Това е една ужасна лъжа!

— Една ужасна търговия — каза Брадлей строго. — Тази сутрин в съда се яви един човек, обвинен в убийство, той е една от жертвите на Мак Джил, един наркоман! Вие може на него да сте носили стоката.

Тя стана тебеширено бяла.

— Вие сте лъжец, долен лъжец! — изсъска тя. — Никога през живота си не съм виждала такова нещо! Аз върша работата, която Рони по-рано правеше!

Той кимна.

— Това правеше и Рони, разпространяваше наркотиците, които Ли Жозеф и Мак Джил внасяха по контрабанден начин в страната.

— Дори и мъртвите не са запазени от хулите ви. — Гласът й бе потиснат. — Даже и човекът, когото убихте.

— Каква малка глупачка сте вие — каза той тъжно. — Опитахте се да ме съсипете днес — вестниците ще бъдат пълни с това ваше обвинение. „Детектив, влюбен в затворничка“ — ето ви един роман!

Тя се обърна гневно.

— Не казах, че сте влюбен, а мекосърдечен! За хора от вашата класа това минава за любов.

Той кимна. Старият тъжен израз се върна в очите му.

— Можете да го наричате любов — вярно е.

Смехът й беше твърд и горчив:

— Любов! Надявам се, че ме обичате, че ден и нощ не изчезвам от ума ви, че съм мъка за вас и че сърцето ви боли!

Надеждите й се сбъднаха, тя се екзалтираше при тази мисъл.

— Мразя ви и мразя вашата професия. Вие живеете върху мизерията и скърбите на мъже и жени. Повишават ви съразмерно с броя на сърцата, които късате и съществуванията, които съсипвате!

Тя видя, че Брадлей се усмихна и се вбеси. Той се усмихваше меко.

— Излезте от съда — каза той. — Един полицай ще се погрижи с вас да не стане нещо. Детектив ще внимава да не ви откраднат чантата. Ако не беше моята търговия, както вие я наричате, ще се намерят хора, които да ви убият за десет лири, които ще откъснат пръстите на ръцете ви, за да вземат пръстените! Вие спите непробудно в апартамента си, защото полицай патрулира улицата и защото някъде зад ъгъла бди „Летящата бригада“ и ще изпъди човека, който дебне за скъпоценностите ви. Моята търговия е добра търговия — това е търговията на закона. Колкото за вашата търговия, можете да я продължавате. Тя довежда хората до тинята, до подсъдимата скамейка и до електрическия стол. Мръсна търговия, безразлично дали я знаете или не. Обичам ви така, както най-много един мъж може да обича една жена и ви дадох последния шанс.

В това време в празната зала влезе Марк и беше свидетел на това, което последва.

— Рони вървеше по свой собствен път и загина — продължаваше Брадлей. — Вие вървите по лош път!

Той се опита да се спре, но думите бяха казани, преди да успее. В следващия момент той почувствува удара на дланта й върху бузата си. Тя го гледаше ужасена от това, което беше направила.

— Съжалявам, не трябваше да казвам това — каза Брадлей и тук настъпи моментът, когато Марк Мак Джил направи грешка.

Той притича гневно.

— Какво искаше да кажеш, Брадлей?

Инспектор Брадлей го погледна с присвити очи.

— Видя как тя ме удари — каза той бавно, — прехвърлям го на теб!

Юмрукът му отхвръкна напред и в следващата секунда Марк лежеше на пода. Той бавно се вдигна на крака, лицето му беше жълто.

— Ще ми платиш, кожата ще смъкна от гърба ти затова, Брадлей — процеди той.

За момент той помисли, че детективът ще повтори нападението, но Брадлей не мръдна.