Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Това не е нищо — каза той. — Аз ще те пипна, Мак Джил, преди ти да си оплел и нея!

— Ще ме пипнеш, а? — Мак Джил изсъска думите. — Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не се плаша от теб, нито от Скотланд Ярд, нито от най-добрия съдия, който някога е съществувал.

В този момент Стин се появи на вратата за килиите. Брадлей го видя и посочи.

— Един човек забрави да споменеш. Този човек. Дошъл е днес да иска полицейска подкрепа, защото извършва една твърде популярна работа, Стин!

Лицето на Марк се сви от ужас.

Стин!

— Стин — палачът! — каза Брадлей. — Виж го! Ще имаш случай и по-късно да го срещнеш.

В колата, на връщане от съда, те бяха мълчаливи, Марк Мак Джил и бледото момиче. През целия път Ан не продума нито дума, макар че Марк се беше опитал да я накара да говори. Но беше достатъчно умен да прекрати опитите си, след като видя, че тя няма настроение да разисква случките от сутринта.

Най-после стигнаха Кавендиш Скуеър.

— Ще дойдеш ли да закусиш с мен? — каза той. — Трябва да си гладна.

Той очакваше отказ. Ан беше изказала желание да си иде в апартамента. За негово учудване тя кимна. Нямаше никакво настроение. Целият огън, който беше показала в съда, това самообладание, от което той се възхищаваше и даже страхуваше, сега вече не съществуваха. Тя изведнъж се почувствува уморена и унила. Под очите й имаше сенки, каквито той никога по-рано не беше виждал.

Той посягаше към звънеца, когато тя го спря.

— Не поръчвай закуска за мен, Марк. Ще взема само чаша чай. После мисля да отида да спя.

— Бедно момиче! Тази свиня Брадлей!

Тя сви рамене и въздъхна.

— Тази свиня Брадлей! — повтори тя монотонно.

— Всеки случай ти му нанесе рана, която не може да се поправи — каза Марк със задоволство. — Цял Лондон ще се смее с него — колко жалко, че нямаше репортери да те видят…

— Недей, моля те. — Гласът й беше остър. — Не се гордея толкова със себе си.

— А трябва да се гордееш — каза той с престорена сърдечност. — Ако някой е заслужавал…

— Той нищо не заслужаваше. Такава му е работата. Неприятно ми е да мисля за това.

— Реакция, моя мила — каза Марк весело. — Трябваше да се очаква това. Брадлей си получи заслуженото.

Тя го погледна замислено. Беше седнала в ъгъла на едно от дълбоките кресла.

— Този ли беше палачът? — попита тя. — Какъв ужасен човек.

Той примига на въпросите й.

— Да-а, този беше Стин. Блестящо изглеждащ специалист, нали? Не съм го виждал по-рано, разбира се. Човек не среща такъв сорт лешояди по улиците. Невъзможен тип!

— Имаше нещо тъжно и нещо странно достойно в него — каза тя замислено.

Той отвори широко очи.

— Достойно — в палач? Моя мила, за какво говориш?

Тя пак въздъхна и наведе очи.

— Нищо — бих искала да не съм го направила! О, как бих желала това да не беше се случвало.

Той я потупа по рамото.

— Моя мила, ти извърши една благородна работа! Не видя ли вечерните вестници, когато идвахме насам? „Удивителна сцена в съда“. Ще ти ги пратя веднага щом пристигнат.

Тя моментално скочи на крака.

— Няма да правиш нищо подобно! Не желая да ги чета! Не искам да ми напомнят. Той се опита да ми помогне.

Тя се вгледа в Марк Мак Джил дълго и настойчиво.

— Защо той твърдеше, че съм пренасяла кокаин, а не захарин?

— Защото е лъжец — каза Марк с готовност. — Защото иска да се представи, че ти прави по-голяма услуга, отколкото е в действителност. Не схващаш ли това?

Тя не отговори.

— Чудесно беше, че изтъкна мекушавостта му. Ти никога не си ми казвала, че ти е държал ръцете, малко момиче. Знаех, че ставате приятели и разбира се, че ти ходи да обядваш и танцуваш с него един или два пъти, но не можех да предполагам, че е влюбен. Ако знаех…

— Ако знаеше? — попита тя.

Марк Мак Джил се усмихна.

— Е, добре, бих го накарал да узнае това.

— Защо? — Въпросите й спряха дъха му.

— Защо? — заекна той. — Естествено, не бих позволил…

— Но защо, Марк? Да не би да се смяташ за мой настойник, та да се чувствуваш отговорен за моя живот и морал?

Марк Мак Джил схвана, че е на опасна почва. Когато очите им се срещнаха, той разбра, че тя вече не му вярваше.

Мистър Тайзър понякога канеше няколко от щастливите обитатели на Дома да го посетят в стаята му, която беше също така и негова спалня. Тя беше в приземния етаж и прозорецът й гледаше към една шумна странична улица, така че тапицираната втора врата, предназначена, както той казваше на посетителите, да изолира шума от вътрешността на къщата, изглеждаше малко излишна. По-точно би било да каже, че тя задържа шума в стаята, тъй като и най-опитният подслушвач, с най-чувствително ухо не би могъл да чуе многото интересни разговори, които се водеха в стаята.