Едгар Уолъс - Летящата бригада

Брадлей я бе последвал от приемната стая и никой, който би видял непроницаемото му лице, не би познал какво отчаяние изпълваше сърцето му. Когато излизаше на двора, Симъндс го пресрещна.

— Докторът казва, че Смит трябва да вземе успокоително, преди да влезе в съда.

— Смит? — Брадлей беше поразен. Как можеше да забрави, че му предстоеше още един случай на разследване тази сутрин, може би по-важен от този на Ан Перимен.

Преди една седмица беше станало убийство. Прислужникът в един бижутериен магазин беше убит и самият магазин ограбен. Убиецът беше избягал, но по-късно го арестуваха. Брадлей веднага позна в него един отчаян, страдащ от нерви кокаинист, който очевидно беше една от жертвите на дейността на Марк Мак Джил.

— Вие не сте забравили за Смит, сър? — Симъндс се усмихна сам на абсурдността на въпроса си.

— Не, не съм забравил — каза Брадлей бавно. — Иска лекарство, а? Колко време може да издържи без него?

— Не повече от час — каза Симъндс.

Брадлей кимна.

— Ще наредя неговото дело да бъде следващо — каза той.

Той се отдалечаваше вече, когато Симъндс отново го спря.

— Стин иска да ви види. Бил в Скотланд Ярд и го изпратили тук.

Брадлей с учудване се вгледа в помощника си.

— Стин? — каза той със съмнение. — Какво се е случило?

Симънс поклати глава.

— Мисля, че е по-добре да говорите с него. Получил е писмо от вътрешно министерство.

Като изтича бързо в стаята, където беше говорил с Ан, Брадлей намери един човек да го чака, търпеливо седнал на края на един стол. Големите му ръце почиваха върху коленете. Той беше висок, ъглест, странно изглеждащ човек, в черен костюм, като че ли голям за него и с кърпа на точки около врата си. Той стана и поздрави.

— Добро утро, мистър Брадлей. Казаха ми, че ще ви намеря тук.

Той говореше със северен акцент.

— Какво има, Стин? — попита Брадлей.

Човекът тръсна глава в знак на протест.

— Аз не желая закрила от полицията, но вие знаете какви са онези от вътрешното. Отнася се за този Либит — приятелите му говорили, че ще ме пипнат. Аз ще ги пипна по-рано. — Той се засмя на мистериозната си шега.

— Иди в канцеларията на затвора — каза Брадлей. — Ще те видя, след като тези два случая се разгледат.

— Само два тази сутрин? — попита Стин учудено.

— Два, но важни.

Брадлей се засмя на това си заявление. Дори и случаят на Смит не му изглеждаше важен.

Той беше в съда, когато доведоха Седемен, весел и както винаги величествен. Той поздрави съдията като стар приятел, призна някои свои заблуждения от миналата нощ, напомни на полицая-свидетел, не един, а много пъти, за последствията от лъжесвидетелстване и мълчаливо зачака присъдата. Трите седмици принудителен труд, които получи, не го развълнуваха много.

Помощник-съдията и един адвокат разговаряха нещо полугласно. В юриста Брадлей позна един приятел на Марк Джил и когато чу думата „Смит“, учуди се защо Марк Джил се бърка в тази работа. Това беше последният случай, който той би очаквал да бъде от някакъв интерес за Марк. По-късно той разбра работата. Дартър се върна на масата си веднага, след като свършиха със Седемен.

В обичайната си обстановка той не беше вече срамежливият и треперещ човек, когото Ан бе срещнала.

— Преди да започне следващото дело, господин съдия, — почна той отсечено, — надявам се да ми разрешите да направя една забележка. Тя има известна връзка с въпроса, който сега ви предстои да разгледате. Вярвам, спомняте си, че преди една година аз говорих тук за документи, които бяха собственост на моя клиент, г-н Марк Джил, и бяха във владение на покойния Елиджа Жозеф, бившия притежател на „Леди Стерс“.

Каква беше играта на Марк? Защо избираше този момент, за да припомни за изчезването на Ли? Съдията кимна.

— Спомням си — каза късо той.

— Полицията тогава влезе във владение на къщата и аз мисля, че тя ще я владее, докато смъртта му не се потвърди. Ние ви представихме писмена декларация от един човек на име Седемен, който току-що беше пред вас.

— Помня декларацията — каза съдията. — Той казваше, че документите по погрешка били оставени в къщата на Жозеф.

— Те бяха твърде маловажни… — почна адвокатът, но съдията поклати глава.

— Аз не си спомням това. Документите бяха списъци на химици от континента и се предполагаше, че тези химици доставят на Жозеф или на съдружниците му стоката — каза той. — Не е ли така, мистър Брадлей?

— Така е, господин съдия.

— Ние можем да докажем — каза адвокатът, — че тези списъци се отнасят до една съвсем законна работа.