Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Къде беше сложен захаринът? — И когато той й каза:

— Колко пакета имаше? — попита тя след дълго мълчание.

— Пет. Те бяха в празното място във вратите. Мистър Мак Джил каза да отричат, че там е имало нещо.

Настъпи ново мълчание.

— Какво имаше в пакетите?

— Захарин, мила госпожице, нищо повече от захарин — пробъбри Дартър.

— Какво може да стане с мен? — попита тя. — Искам да кажа, в случай, че го намерят?

Адвокатът сви рамене. Не беше леко да се отговори на този въпрос. Той знаеше добре какво можеше да стане!

— Осъждат ли на затвор за контрабанда?

Той поклати глава.

— Не от първи път. Вероятно ще ви глобят сто или повече лири, които, разбира се, Марк с радост ще плати.

Той беше някак си облекчен и тя се чудеше защо. Не беше лесно да се усети, че мистър Дартър искаше да забрави какво би последвало от откриването на кокаина и се радваше да разисква с нея мнимото й престъпление.

Всички герои на „Леди Стерс“ бяха тук. Тя видя как затвориха една огромна, брадата фигура в една от килиите. Очевидно Седемен не беше вече покровителствуван. Тя се усмихна, но след като вратата на килията се затвори зад нея, отново стана сериозна. Цяла нощ тя се бе обръщала неспокойно на твърдото легло, с една кожена възглавница под главата си и мислеше, мислеше…

Тя не се плашеше. Неизвестността на положението й отначало я смущаваше, но сега вече не. Килията, с тухлената си облицовка и грозна пейка навяваше ред безпокойни мисли. Рони също бе стоял в подобни помещения.

Матроната й донесе кафе и две дебели филии хляб с масло, които тя радостно прие. Досега не бе почувствувала колко е гладна. Едва беше свършила, когато вратата пак се отвори. По заповед на матроната, тя я последва в една по-малка стая от тази, в която се беше видяла с адвоката.

До прозореца стоеше един мъж и гледаше в двора на зданието. При шума от отварянето на вратата той се обърна и тя се намери лице срещу лице с инспектор Брадлей. Първото й желание беше да избяга от стаята, но матроната я възпрепятствува.

Той изглеждаше уморен и някак унил, помисли тя. Нещо от несъмнено жизнения му вид беше изчезнало.

— Добро утро — каза той. Тонът му бе студен, служебен, глас повече на полицейски инспектор, отколкото на приятел.

Тя не отговори, стоеше неподвижна пред него, с ръце, сключени на гърба. Той погледна зад нея.

— Вие можете да излезете, госпожо. Чакайте вън пред вратата, имам да говоря с госпожата.

Едрата жена послушно напусна стаята.

— А сега, млада приятелко, вие се намирате пред голяма опасност. Аз обаче гледам благосклонно на цялата тази работа и мисля, че не сте знаели какво вършите.

Старият му, закачлив тон, бе изчезнал, гласът му беше тъжен, но не неприятелски. Тя усещаше всичко това, чувствуваше как я обзема все по-голям гняв, макар че не можеше да разбере защо я ядосва очевидното му желание да й помогне. Тя знаеше само това, че сега би могла да го убие.

— Знаех много добре какво правя — каза тя, като се опиташе да говори спокойно. — Карах автомобил нощно време и по някакъв начин съм ви накарала да ме мразите. Желаете да направите с мен същото, каквото направихте с Рони.

— Няма да кажете, че сте невинна, нали? — попита той строго. — Или сте жертва на полицията? Отричате ли, че сте нарушили закона?

Той почака, без да си поема въздух, за да чуе отказа й, но тъй като тя мълчеше, той повтори:

— Ясно ли ви е, че сте нарушили закона?

— Това ще кажа на съдията — отговори сухо тя.

— Известно ли ви е, че сте пренасяли опиати? — попита той.

Устните й се свиха.

— Наистина, мистър Брадлей, вие не сте много оригинален. Същата история ми разправихте и миналата година след смъртта на Рони — че той търгувал с кокаин. Предполагате ли, че аз върша същото?

В погледа му се четеше това обвинение.

— Предполагате ли?

Тя пожълтя от гняв, обърна се грубо, отиде до вратата и отвори. Матроната беше там, с глава, опряна на рамката на вратата. Тя вероятно се интересуваше много от разговора, който се водеше в стаята.

— Заведете ме в килията! — заповяда Ан решително.

— Свърши ли мистър Брадлей с вас? — попита матроната.

— Аз свърших с него — каза Ан.

Тя почти с радост прие самотата на килията. Трепереше от гняв и ако беше станало нужда да говори, нямаше да може да се изрази ясно. Как се осмеляваше той? Да възобнови тази стара лъжа и да се опита да подмами нея, както беше мамил Рони! Каквото и да станеше, глоба или затвор, никое наказание не би изгладило петното, което този човек й бе хвърлил.