Едгар Уолъс - Летящата бригада

Той не се уплаши много от това. Колата също беше много добро скривалище, както и стоманеният шкаф. Малко след като Ан замина, му дойде наум, че онези от Оксфорд може да извадят съдържанието на колата и вероятно щяха да бъдат изненадани от количеството. Но това беше работа, която можеше лесно да се уреди.

Той усети как Брадлей се мъчи да прочете изражението му и се засмя.

— Исках да кажа, че… — почна той.

— Искаше да кажеш — каза Брадлей, — че Ан Перимен е носила и нещо друго в колата, освен пакета, който е хвърлила в реката.

Марк Мак Джил примига.

— Не знам нищо за това — каза той бързо. — Няма никаква причина тя да хвърля каквото и да било в реката. Беше излязла на екскурзия до Оксфорд. Къде е сега?

Брадлей малко забави отговора си.

— Тя е в участъка Кянън Роу. Предполагам, че ще пожелаеш да предложиш гаранция и за това ти казвам на прост английски, че ще се противопоставя на това. Опитвах се да спася това момиче, но тя вече е изправена пред публичен скандал и не мога нищо да направя.

Той замислено поглади брадата си, като все още гледаше човека, когото мразеше.

— Има само един шанс и той е, тя да ми даде доказателство да пипна теб, Мак Джил. Ако направи това, аз ще се задължа да туря край на всичките й безпокойства.

Тонът му не издаваше гнева, който Марк очакваше: той беше мек в сравнение със силата на заплашванията. И Марк, който познаваше хората, разбра, че има пред себе си човек, чийто ум е зает с други проблеми. Говореше за едно, а мислеше в съвсем противоположна посока.

Марк ги изпрати до вратата, стоя на тротоара, докато полицейският автомобил се приближи безшумно до бордюра и после го видя как изчезна към Оксфорд Стрийт.

Имаше един адвокат, негово протеже — човек, който той беше издигнал от жалкото съществувание, което водеше в един полицейски съд в Лондон. Пратил го бе да живее в една вила в предградията, като предварително го беше излекувал от навика му да противоречи. Той го извика по телефона.

— Пращам ти колата си и искам веднага да дойдеш тук.

Мистър Дартър, слаб, изпит човек, чиито ръце непрестанно трепереха, пристигна в три и половина.

— Хванали са една от нашите. Искам да я посетиш утре сутринта. Направи всичко възможно да я защитиш и виж да има всичко, от което се нуждае. Вероятно ще бъде съдена в Южно-полицейския съд. Като я видиш, кажи й, че няма от какво да се страхува, ако се държи спокойно и не отговаря на въпросите. Друго нещо, което можеш да й кажеш, е фактът, че Брадлей ще направи всичко възможно, за да я осъди.

— Какво носеше тя? — попита Дартър с треперещия си глас.

— Кокаин — бе лаконичният отговор. — Не съм сигурен дали са го намерили.

След излизането на адвоката Марк си свари едно силно кафе, взе студена вана и седна да чака резултата.

Брадлей се върна в гаража, където беше оставен автомобилът на Ан. След като колата бе изкарана на двора, той освободи хората си и сам, с помощта на електрическото си фенерче се зае да я претърси.

Не беше мъчно да намери кутията под седалището, а също начина, по който тя можеше да се извади навън. Тя беше празна. Той претърси сандъчето за инструменти със същия резултат.

Беше почти свършил прегледа, когато вниманието му беше привлечено от обстоятелството, че кожената облицовка на страните и покривът бяха много по-солидно направени, отколкото обикновено се правеше в коли от този вид. Той я изпробва сантиметър по сантиметър. На всяка врата имаше по един джоб, но той беше вече прегледал там без резултат. Опита пак и този път видя, че вратите бяха по-дебели от нормалното.

Като повдигна джоба, който висеше свободно надолу, той освети с фенерчето си под него. В средата доста ясно личеше един квадрат. Той погледна под джоба на другата врата и видя същото нещо. Нямаше никаква нужда от този квадрат в средата на вратата, освен ако той не представляваше някакъв отвор. Натисна с джобното си ножче и върхът му удари в стомана.

И изведнъж, съвсем случайно, той намери скривалището. Повдигаше един от джобовете и вероятно беше употребил по-голямо налягане, отколкото обикновено, защото се чу щракаме и квадратното парче кожа се отвори като врата. Вътре той видя няколко плоски пакетчета, наредени едно до друго. Тях внимателно извади, преди да се занимае с втората врата.

Тук той употреби по-малко време, защото вече знаеше начина за отваряне. С горния край на джоба натискаше една пружина, която отваряше вратата, но този път скривалището беше празно. Опита и предните врати, но очевидно със секретни шкафчета бе снабдена само задната част на колата. След това постави внимателно пакетите в джобовете си, затвори скривалищата и върна колата на мястото й в гаража.