Едгар Уолъс - Летящата бригада

Ан беше невъзмутима.

— Не знам за какво говорите — безспорно нямате право да ме подлагате на кръстосан разпит. Няма да ме биете, нали? — добави тя саркастично.

Сержант Симъндс издаде звуци на протест.

Тя не отговори вече на нито един въпрос и след малко Симъндс се дръпна в ъгъла на колата, за да прекара в дрямка остатъка от пътя до Лондон.

Те я заведоха в малкия полицейски участък, който се намира в Скотланд Ярд. След 10 минути зад гърба й щракна вратата на килията.

Марк Мак Джил ходеше нагоре-надолу из столовата. Часовникът, върху който той хвърляше поглед всяка минута, показваше два. От Ан нямаше известие; той попита по телефона един от оксфордските си агенти, но тя не бе още пристигнала. Това не беше много обезпокоително. Ан беше съобразителна и би избягнала местата, където можеше да срещне „Летящата бригада“. Все пак скоро трябваше да се чуе нещо за нея. Човекът от Оксфорд обеща да телефонира, но ето вече един час апаратът мълчеше.

Отношенията му с Ан ставаха все по-трудни. Той знаеше, че доверието й в него беше разклатено. Въпреки опитите си, той не можеше да я накара да изпита старата жажда за мъст. Много обстоятелства бяха против Мак Джил. Жалката боязън на Тайзър беше едно от тях. Страхът на този човек водеше само към съмнение и той бе забелязал, че след всяка среща с него момичето ставаше все по-скептично.

Той бързо вдигна глава. В хола имаше звънец, който беше прозвучал три пъти. Отиде до прозореца и погледна навън. Кавендиш Скуеър беше празна, никакъв автомобил не се виждаше. Трябва да е Ан — тя винаги използваше втория звънец, скрит под обикновения и невидим за останалите посетители.

Отиде в хола, отвори вратата и направи крачка назад при вида на посетителите. Беше Брадлей, а зад него — двама от помощниците му.

Студените очи на детектива фиксираха едрия мъж.

— Очакваш ли някого? — попита той.

Марк се беше съвзел.

— Разбира се. Чаках новини за Тайзър. Той се е разболял тази нощ.

— Телефонът в Дома също ли е болен? — попита другият с равен тон.

— В Дома няма никой, който да знае да си служи с телефон — отговори Марк с усмивка. — Знаеш добре каква сбирщина от невежи дяволи са те. Трябва да намеря помощник на Тайзър. С мен ли искаш да говориш?

Брадлей отвори тефтерчето си и извади някакъв документ.

— Имам разрешение да обискирам жилището ти — каза той. — Надявам се, че не идвам късно!

Учудващо самообладание притежава Мак Джил, помисли той, но също и разочароващо. Очевидно, беше дошъл късно. Той нямаше да се смее, ако го беше страх, че тази визита може да има неприятни последици за него.

— Влезте — каза той почти самодоволно и детективите го последваха в столовата.

Марк отиде направо към писалището и завъртя един от двата ключа.

— Махни си ръката оттам! — извика Брадлей остро. — Какво е това?

Мак Джил сви широките си рамене.

— С този бутон се затваря автоматически главната врата. Твоите хора я оставиха отворена, а аз съм твърде чувствителен на течение.

— Вратата беше затворена — каза Брадлей сухо. — За какво е другият ключ?

— Той отваря вратата — беше краткият отговор.

Детективът постави ръка на по-малкия лост и кимна на един от хората си.

— Иди в хола и виж какво ще стане.

Той обърна лоста и човекът, който стоеше на прага, потвърди казаното от Мак Джил. Брадлей обърна другия.

— Случи ли се нещо? — попита той.

— Не, сър.

— Той не затваря вратата, а? За какво служи тогава? — попита той.

Очите на Марк Джил срещнаха неговите, без да мигнат.

— Вероятно механизмът е нещо развален — каза той. — Опитайте първия ключ. Единият от двата управлява вратата.

Брадлей обърна обратно лоста и чу шума от затварянето на вратата.

— Сега можеш да седнеш, докато тези двама господа извършат обиска на стаите — каза той и Марк послушно седна на канапето и посегна към цигарите.

— Имам право да пуша, нали? — попита той саркастично.

— Някой ден ще ръждясаш — каза Брадлей.

Час и половина детективите претърсваха, като обръщаха дюшеци, почукваха стените. Мак Джил с усмивка гледаше претърсването на стаята, в която седеше. След малко той бръкна в джоба си и извади един ключ.

— Зад облицовката, в ляво от камината има една каса — каза той. — Това е ключът от нея.

Брадлей взе ключа, без да каже дума, отвори касата и прегледа съдържанието. Когато свърши, той попита:

— Имаш гараж, нали? От кухнята вероятно води врата за там.

— Позволете ми да ви покажа — каза той учтиво и като стана, тръгна пред тях.