Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Да, добре, пуснете го горе.

На бюрото му имаше две малки бронзови дръжки, които изглеждаха като електрически ключове и когато чу почукване на външната врата на апартамента, той завъртя единия от тях. Тя чу един дълбок, груб глас да пита дали може да влезе и когато след това стъпките на посетителя прозвучаха по коридора, той обърна ключа обратно.

— Влез! — изръмжа той в отговор на силното чукане по вратата на столовата.

Човекът, който влезе, изглеждаше да бъде на възраст между 60 и 80 години. Главата му беше съвършено гола и лъщеше, като че ли бе намазана с масло. Брадата му, която достигаше до половината на гърдите, бе с изключителна белота. Тя всъщност прикриваше факта, че той не носеше нито яка, нито връзка. Беше необикновено висок, с широки рамене и здраво телосложение. В едната си ръка държеше това, което някога можеше да се нарече бял цилиндър, но което сега представляваше смес от избелели цветове, които се движеха между най-светлото розово до кафяво. Дълго палто, изтъркано в китките, покриваше масивната му фигура от раменете до обущата, които бяха грамадни, изкривени и покрити с кръпки.

Той огледа стаята с такова дръзко учудване, което трябваше да бъде забавно, но всъщност допринесе още малко към застрашителния му вид.

— Красива килийка, момчето ми — никога не съм виждал по-добра, освен може би палата на моя приятел, маркиз Бона Марфозио.

Той погледна замислено Ан и поглади тежките си бели мустаци.

— Познавате ли маркиза, леди? Голям познавач на кучета и грешник спрямо жените…

Марк прояви нетърпение.

— Какво искаш? — отряза той.

Филип Седемен постави цилиндъра си върху един стол.

— Управителят на нашето малко общество се разболя. Не много зле, но членовете ни, нали са добри хора…

— Болен ли е? — попита Марк бързо.

— … Упълномощиха ме да посетя прекрасния ни патрон и да занеса тъжното известие — продължи старикът, като че не е бил прекъсван.

— Кога се разболя?

Старият човек погледна към тавана.

— Може би две или три минути, преди да се реша да дойда да ви посетя. Таксите в омнибуса са твърде големи, но това е нещо, което сега няма да обсъждаме. Човек от моя ранг и с моята опитност не би повдигнал въпрос за осем пенса, бих казал, а също и човек с вашите постижения, род и възпитание.

Той хвърли поглед на момичето, в който се четеше невинност на светец.

— Какво става с него, с Тайзър? — попита Марк, като погледна не много одобрително стареца.

Седемен пак потърси вдъхновение в тавана.

— Един непосветен ум — а такива има много — би поставил диагноза за безспорен делириум тременс — каза той тъжно. — Лично аз смятам въпроса не по-сложен от едно просто надхвърляне.

— Надхвърляне? — повтори момичето озадачено.

— Преливане — обясни любезно мистър Седемен. — Той покачи дори над осмото. Аз се съмнявах дали няма да е по-добре, вместо да идвам при вас, да отида да потърся младата дама, с която той, вярвам, е в най-близки връзки. Вие може би сте я виждали, тя е самоубийствено руса.

Въпреки загрижеността, която личеше върху лицето на Марк, Ан се засмя.

— А какво значи това! — попита тя.

— Значи, че човек може да се самоубие заради нея — каза Седемен тъжно.

Острият глас на Марк прекъсна смеха й.

— Добре, Седемен, аз ще дойда да видя как стои работата — каза той и като отиде до вратата, я отвори.

Седемен взе цилиндъра, изглади го внимателно с мазния си ръкав, прекара дългите си пръсти през бялата брада и въздъхна.

— Разноските са, без да броим загубата от време, някакви осем просешки пенса — пробъбри той.

Марк бръкна в джоба си, извади една сребърна монета и почти я хвърли към Седемен, старецът обаче не се почувства засегнат. Той удостои момичето с дълбок поклон, отиде до вратата и се обърна.

— Небето да те благослови, прекрасно цвете — каза той поетично.

— Вън! — изръмжа Марк, но Седемен съвсем бавно и достойно напусна стаята.

— Кой е този? — попита тя, когато Маркс се върна след изпращането на госта до входната врата. — Болен ли е много Тайзър?

Марк сви рамене…

— Не знам, пък и не ме е грижа.

После той влезе в стаята си и тя го чу да вика някакъв номер. След това дойде и затвори полуотворената врата. Това беше необикновено за Марк, който нямаше, както мислеше тя, тайни от нея и въпреки това вече втори път вземаше тази предпазна мярка.

Ан Перимен се чувствуваше неспокойна и през последния месец напразно се бе опитвала да намери причината за вътрешната си тревога. Не беше съвестта, която говореше, тя беше сигурна в това. Нямаше скрупули, гордееше се с работата си, но… Винаги имаше това „но“ — отношенията им с Марк бяха строги и се отнасяха само до работата, той нито искаше, нито очакваше някакво благоволение. Заплатата й редовно се плащаше, а извънредните идваха рядко и много малки. Само хладната редовност в отношенията им правеше този странен живот за нея поносим.