Едгар Уолъс - Летящата бригада

Той потрепери и сложи чашата на масата.

По лицето му бе избила пот, малки капки се появиха и под очите му, цялата му закачливост изчезна. Ударът от новината го извади из равновесие и Ан за пръв път видя колко близо до края си е този мним филантроп.

— Ли Жозеф… спомняш ли си, Марк? Всички тези привидения и духове, които той виждаше? Небеса, той често е карал по гръбнака ми да лазят тръпки! А сега сам той е дух — твърде забавно!

Той се захили глупаво, напълни отново чашата си и жадно изпи силния алкохол.

— Ли Жозеф е мъртъв, доколкото знаем — Марк се мъчеше да бъде спокоен.

Тайзър се беше втренчил в него, устата му механически работеше.

— Обзалагаш се, че е мъртъв! Хубаво правиш! Спомняш ли си как той виждаше разни неща, Марк… приказваше им… кръвта ми се смразяваше.

Той потрепери и чашата едва не падна от ръката му. Очите му бяха широко отворени и той като че ли виждаше духове. В страха си беше забравил останалите. Ан помисли, че той изговаря гласно мислите си.

— Страшно беше… по дяволите! Не бих искал да го преживявам втори път. Не го ли виждаш как стои срещу нас, хили се и казва, че ще се върне отново — а?

Марк бързо се приближи до него, хвана го за рамото и го раздруса.

— Съвземи се, хайде! — каза той остро. — И млъкни! Не виждаш ли, че плашиш Ан?

— Извинявам се, извинявам се! — пробъбри Тайзър.

Марк даде знак на Ан с очи. Тя не се нуждаеше от повторение. Като взе шапката и чантата си, тя бързо напусна стаята. В коридора още чуваше пискливия глас на Тайзър.

— Ли Жозеф, Ли Жозеф… хората не са безсмъртни. Марк, ти знаеш, че той е мъртъв… От десет крачки, приятелю… какво?

Тя се зарадва, че може най-после да сложи преграда между себе си и този отвратителен глас. Тайзър винаги и напомняше обратната страна на работата. Той беше винаги пиян, винаги говореше лудости. Ан можеше да преброи разговорите си с него на пръстите на едната си ръка.

Тя пресече площадката и отвори вратата на своя апартамент, който беше по-малък. Слугинята, която си отиваше вечер, й бе оставила студена вечеря на масата. Ан не беше гладна и предпочете първо да вземе душ и си смени дрехите.

Една година бе изминала от смъртта на Рони. Тя се опита да възкреси из миналото цялата сляпа омраза, всичките планове за мъст, които бе кроила срещу неговия убиец. Тя имаше портрета на Брад, изрязан от вестник, и за да не заглъхне омразата й с течение на времето, тя бе поставила двата портрета в двойна рамка, така че те се гледаха един друг: Рони, с ясно изразения си профил и веселите си очи и Брад, неговият убиец, мрачен, циничен, дързък. Тя си бе поставила за задача да накара този човек да се влюби в нея и Марк не само че одобри плана й, но я и окуражи. Това беше задача, която разкъсваше сърцето й. През цялото време се стараеше да се бори със спомена за това страшно нещо, което бе видяла и което й бяха казали, че е Роналд Перимен. Вече можеше да стои съвсем спокойно срещу неговия убиец и да се усмихва в очите му, като изтърсва същевременно пепелта от цигарата си в празната кафена чаша.

Той я харесваше много. Тя узна това още в деня на първата им среща, но той не отиде по-далеч от това харесване. Беше заинтригуван от нея, изглеждаше истински да съчувствува на скръбта й. До тази вечер не бе споменавал името на Марк Мак Джил, макар че често бе говорил за Рони.

— Той попадна в лоши ръце, това момче — каза той веднъж. — Виждах как потъва и правех всичко, за да го спася. Ако ми беше казал всичко, може би щях да го направя.

Докато се обличаше, тя постави рамката с портретите на тоалетната си маса. На челото й имаше дълбока бръчка, докато вчесваше назад косите си. Беше ли останала толкова умна, колкото си мислеше? Не бе научила нищо, доверието му още не й принадлежеше. Марк обикновено я питаше, когато тя се връщаше от тия срещи, какво й е казал той — тя не можеше да му каже нищо, което Марк да не знае от по-рано.

Брадлей не беше от висшето съсловие: баща му беше железар, чиято слабост беше да изучава живота на птиците; майка му — дъщеря на работник.

Животът си той почна като прислужник в конезавод. Докато започне работа в полицията, мина през ред служби, всяка от която увеличаваше знанията му за живота.

Да се учи бе негова страст. Френски изучи с нечувано постоянство. На двадесет и две години беше сержант, а на двадесет и три — войскови капитан. След връщането си от Месопотамия той влезе в Скотланд Ярд вече със знания по арабски, писмен и говорим, а също така бе усвоил две нови системи за отваряне на брави, на което го бе научил един арабски крадец на име Али Ибн Асула. Можеше да заеме важен пост в Багдад, но той предпочете ранга сержант.