Едгар Уолъс - Летящата бригада

Тя забави ход, когато наближи Хамърсмит Бродуей, чиито блестящи светлини ясно показваха края на деня. Тук тя се натъкна на неизбежно оживено движение. Като си проправяше път между един камион и един омнибус, тя бе заставена да спре до бордюра. И тогава видя човека да стои на края на тротоара и се дръпна назад. Но светлините на един магазин падаха точно върху лицето й и нямаше възможност да избегне острия поглед на господина.

Позата му беше характерна: ръце, мушнати дълбоко в джобовете, рамене и глава наведени напред и въпреки че строгото обгоряло лице беше в сянка, лесно беше да се предположи, че умът му беше много далеч от Хамърсмит Бродуей. Отначало той не даде вид, че я е видял: тя помисли, че не я е познал и веднага обърна главата си на друга посока. С крайчеца на окото си видя как той направи няколко крачки напред и сега лактите му бяха опрени на рамката на отворения прозорец.

— На разходка ли сте били, мис Перимен?

Тя го мразеше, мразеше мекия му глас, мразеше всичко в него. Но въпреки това нарочно и съвсем хладнокръвно тя бе правила така, че да се среща по-често с него. У нея все още бе пресен споменът за смъртта на Рони, но тя играеше ролята си добре, правеше се, че се разкайва за думите, които му бе казала. Той не знаеше, че у нея все още кипи омраза към него.

— Мистър Брадлей! Не ви видях!

— Хората твърде рядко ме виждат, когато гледат на другата страна — каза той весело.

Тя почувствува, че той оглежда вътрешността на колата.

— Сама! Това е чудесно! Ако говоря за себе си, няма друг човек, с когото повече бих желал да остана насаме, отколкото с мен самия! Предполагам, че и вие сте на същото мнение.

Той видя, че началото на колоната от автомобили тръгва.

— Не отивате ли към Марбл Арч? Бих искал да спестя таксата за омнибуса. Хората казват, че съм шотландец.

Тя се поколеба. Ако той седнеше до нея в колата, чувствуваше, че може да изпищи. Но Марк й беше казал да бъде любезна с него…

— Моля, влезте! Пътят ми е през Марбл Арч — каза тя. Той като че ли само с едно движение отвори вратата и седна до нея.

— Акциите ми почват да се вдигат — каза той меко. — Ако началникът или някой друг от шефовете ме видеха в автомобил при такава добра компания, сигурно следващата седмица щях да бъда повишен. Какви сноби сме ние!

Тя ненавиждаше спокойната му увереност, ненавиждаше саркастичността му. Мразеше го най-вече за това, защото чувствуваше, че той й се надсмива, че знае ролята, която тя играе в тази комбинация и вместо да бъде поразен, той се забавляваше с нея. Нетърпимият оттенък на покровителството в тона му беше омразен.

Тя държеше устните си здраво стиснати, докато колата бързо се носеше между върволици от омнибуси и камиони нагоре към Шефърдс Бъш.

— Мистър Мак Джил добре ли е? — попита той учтиво, почти с почитание.

— Аз знам много малко за мистър Джил — беше късият отговор. — Виждам го рядко.

— Естествено — пробъбри той, — макар и да живеете в едно и също здание, не бихте могли да го виждате често. Как върви „Домът на почивката“? Ето един човек, който прави добри дела! Това се нарича филантроп! Ако не бях детектив, бих бил банкер и тогава щях да му дам всичките си пари.

Тя не го окуражи за по-нататъшен разговор, но Брад не се нуждаеше от това.

— Ще ходите ли на театър тази вечер, мис Перимен?

— Не — каза тя късо.

Всъщност Марк й беше казал, че може да има нужда от нея.

— Да не мислехте да ме каните на вечеря? — попита тя саркастично.

Брадлей се изкашля.

— До известна степен, да.

За втори път тя видя, че той се вглежда във вътрешността на колата.

— Ако не бях детектив, бих станал актьор. Не сте ли чели случайно какво писа „Уест Ландън Газет“ за изпълнението ми в „Училище за скандали“, която бе представена от нашата театрална група?

— Драмата изглежда подходяща за членовете на Скотланд Ярд — каза тя.

Той кимна.

— Ако това изглеждаше забавно, аз бих се смял. Училище за скандали — Скотланд Ярд.

После той изпадна в мълчание, докато колата спря до тротоара срещу Марбъл Арч, където той слезе.

— Благодаря ви много, мис Перимен.

Като че ли имаше желание да се опре на прозореца и поприказва, но докато отвори уста, колата тръгна.

Марк беше оставил един човек да се грижи за автомобила — един куц, който живееше сам в стаята над гаража. Той я чакаше на ъгъла на улицата, където тя спря.

— Добър вечер, мис. Закъсняхте малко.

Тя се усмихна на загрижеността му. Марк намираше служещите си в странни места. Този човек бе дошъл от „Домът на почивката“.