Едгар Уолъс - Летящата бригада

Имаше много неща, за които плащаха високи мита — за захарин например се плащаше три шилинга и девет пенса на унция. Той и Рони са получавали около десет хиляди унции на седмица. Почти хиляда лири печалба според цените, по които те продаваха. А имаше и друг вид стока, но за нея той се изразяваше неясно. Рони й беше споменавал за всичко това по-рано.

От тази работа никой не страдаше, освен правителството. Хората до известна степен бяха облагодетелствувани: купуваха по-евтино.

— Естествено няма да използувам смъртта на бедния Рони, за да ви убедя. Ако сте си променили намеренията…

Тя поклати енергично глава. В очите й имаше блясък, значението, на който той схващаше, защото тя му бе казала как Брадлей се е опитал да я убеди да се върне в Париж.

— Не съм променила намерението си — каза тя.

— Брадлей ще ви каже други неща, че ние вършим контрабанда с опиум и всякакви други измислици. Без съмнение той иска да ни очерни — и Рони — колкото се може повече. Опиум! Аз по-скоро бих отрязал дясната си ръка!

Тя го прекъсна.

— Има ли значение това, което Брадлей казва?

Същия ден тя стана член на организацията на Мак Джил.

Странно беше обстоятелството, че не помисли вече за Ли Жозеф и за тайнственото му изчезване. Но Брадлей мислеше много, защото всеки ден хора с дълги куки в ръце разравяха тинята на канала, за да търсят стареца, който така много обичаше да седи при отворения прозорец на къщурката си и да свири „Adieu“ от Тости.

След около година, следобед, в един ранен пролетен ден…

Най-после далечното бръмчене на самолета дойде до ушите на Ан Перимен. Тя затвори книгата, стана от калника на малкото четириместно купе, където седеше, и погледна ръчния си часовник. Беше седем и четиридесет и пет. Пилотът беше точен до секунда.

Тя отвори колата, извади дългоцев призмичен бинокъл и като излезе на открито вън от храстите, които скриваха колата, огледа небето. Самолетът вече се приземяваше. Машините бяха спрели да работят.

Тя се върна бързо до автомобила и натисна една дръжка, монтирана до кормилото. Черният покрив на колата беше разделен на успоредни ивици като летвите на прозоречни жалузи. Вътрешните страни на тези дръвчета бяха облицовани с огледално стъкло, което отразяваше последните лъчи на залязващото слънце. Тя завъртя три пъти дръжката. Три пъти покривът се отвори и затвори. Тя го остави с огледалата нагоре и изтича да види безшумно движещата се машина.

Пилотът я беше видял. Сигналната му лампа непрекъснато просветваше и той вече се бе насочил към нея. Сега моторът отново забръмча…

Не беше на повече от двадесет ярда от земята, когато изхвърли пакета. Коприненият парашут, към който той бе привързан, се отвори моментално, но въпреки това дървената кутия тежко се удари в земята.

Ан не изчака, докато самолетът изчезне от погледа й, а затича до мястото на падането, вдигна кутията и като я занесе до автомобила, заедно с парашута я постави в една дълбока празнина зад седалките. Пакетът не беше тежък. Марк Мак Джил никога не позволяваше тя да се занимава с тежка стока — той уреждаше това по някакъв начин.

Стъмваше се и тя предпазливо подкара колата по неравната земя покрай храстите. Сигурно имаше и други закъснели излетници, които са прекарали следобеда сред дивата красота на Ашдаун и които са видели самолетът да слиза, но малко вероятно беше те да са близо, защото тя беше избрала някакво второстепенно шосе.

Не след дълго излезе на главния път и подкара с пълна бързина към Лондон. Автомобилът беше много по-мощен, отколкото се предполагаше на пръв поглед. Марк, който беше инженер, я беше направил така, че да може да се движи дори със 160 км в час.

Бързината беше страст на Ан Перимен. Да седи на кормилото на летящия автомобил и да гледа как стрелката на спидометъра се движи над 140 км значеше да изпитва най-голямо задоволство.

Колата започна да се движи умерено едва при Кингстън Хил. Един полицай й извика нещо и тя запали фаровете, макар че беше още здрач.

Преди година тя би се изсмяла и не би обърнала внимание на предупреждението му, защото щеше да й достави удоволствие да подразни представителя на закона. Но Марк беше настоял да се спазват наредбите даже и в най-дребния случай. Видът на една ръка в бяла ръкавица, вдигната на кръстопътя, накара бузите й да се изчервят и очите твърдо да блеснат. Полицаите тя смяташе за хитри и подли, способни дори на убийство.

Тя забави хода при неговия сигнал и той й се усмихна, когато мина покрай него. Тя би ударила червеното глупаво лице, ако смееше. И въпреки това появата му й донесе усещане на задоволство и триумф. Ако знаеше той! Ако, надарен с някакво свръхестествено чувство, той бе спрял колата и прегледал кутията, скрита зад седалките!