Едгар Уолъс - Летящата бригада

Тя не отговори.

— Аз бих желал да ви помогна.

Той се облегна още повече на масата и гласът му придоби такава мекота, на която при други обстоятелства тя би откликнала.

— Вие учителствувате в Париж, както разбрах, и се надявам, че ще се върнете пак там и ще се опитате да забравите това неприятно произшествие. Аз харесвах вашия брат. До известна степен той беше мой приятел. Вероятно съм бил последният човек, който му е говорил.

Той видя устните й да се свиват и поклати глава.

— Може би все още сте много разтревожена, затова мислите така. Защо би му навредила полицията? А още повече аз? Бих направил много, за да му помогна. Знам миналото му с всички подробности. Знам колко неуравновесен беше той…

— Мисля, че можем да си спестим цялото това обяснение — каза тя. — Дали ще се върна в Париж или не, е лично моя работа. Знам, че го мразехте и съм убедена, че сте го убили. В тази околност няма нито един мъж, нито жена, които да не вярват, че полицията е убила Рони. Не казвам, че са искали да го направят, но са го направили.

Той разпери отчаяно ръце.

— Мога ли да говоря с вас, когато сте по-спокойна.

Сега вече тя избухна.

— Не искам никога вече да ви виждам! Мразя ви, а също и всички хора като вас! Вие всичките сте толкова безчестни! Вие всички сте лъжци, всички до един. Прикривате подлостта си с фалшиво внимание, а грешките си с престараване. Зловеща търговия е вашият занаят. Вие живеете от човешката мизерия и градите репутацията си на сърцата, които разкъсвате и живота, който съсипвате — това е всичко, което имам да ви кажа.

Той отвори уста да каже нещо, но размисли, взе си шапката и напусна стаята.

По-късно тя се разкая за избухливостта си, а още по-късно се ненавиждаше за това разкаяние. Рони беше убит от този човек.

Тя не беше единствената, която вярваше това. Хората от Ливадите, а също и господата от Сток Гардънс имаха свои собствени възгледи, подкрепени от това, което бяха видели. Те не знаеха, че Рони имаше навик да посещава „Леди Стерс“, а също така знаеха, че през онази нощ полицията бе обградила къщата и от автомобилите на „Летящата бригада“ слязоха група детективи, на които Брадлей бе казал: „Аз ще узная истината от това момче, па макар и главата му да счупя“.

Това беше чуто от Хари. Затворникът, който се намираше наоколо, когато пристигна полицейската кола.

— Така е станало — казваше Хари, наричан Затворника, защото два пъти бе лежал зад решетките за употреба на оръжие срещу полицаи. — Те са го хванали и мъчили, и когато са видели, че е свършено с него, хвърлили са го в калта — аз познавам полицията. Не ме ли осакатиха те последния път, когато ме опандизиха?

Никой не предполагаше, че старият Ли можеше да бъде убиецът. Дори и полицията. Те просто казваха, че е изчезнал. Оказа се, че в нощта на изчезването му един голям холандски параход се е спуснал надолу по реката и смятаха, че той е заминал с него.

Къщата на Ли Жозеф беше затворена и ключовете депозирани. Той имаше сметка в една банка в Улуич и поради това, че сам не разбираше от сметки и формалности, бе възложил на банката си да му плаща всички такси и данъци, така че къщата си остана затворена и вероятното му местопребиваване остана необезпокоявано.

Брадлей беше казал: „Аз ще узная истината от това момче, па макар и главата му да счупя!“. Затворникът разправи това на много хора — на Марк Мак Джил, мрачен и мълчалив, на Тайзър от Дома на почивката, на Ан Перимен, която със сухи очи и сърце, пълно с омраза, си представяше смъртта на брат си.

Един час след излизането на Брадлей при нея дойде Марк Мак Джил. Той беше твърде откровен. Не знаеше какво й беше казал Брадлей, нито какви тайни бе узнала тя. Знаеше само, че тя е твърде красива и би могла да бъде от голяма полза за организацията.

— Не скривам нищо от вас, мис Перимен. Рони, аз и Тайзър сме контрабандисти. Аз упражнявам този занаят от години и Рони беше моята дясна ръка. Вие виждате, на Тайзър мога да разчитам само до известна степен — той пие. Има подла душа. Аз не претендирам, че съм светец, но вие знаете какъв е законът — страшно е за този, който не зачита чуждата собственост. Някой грубиян може да пребие жена си и да се отърве с три месеца, но посегне ли да вземе няколко шилинга от нечие чекмедже или да ограби някого с пет-шестстотин фунта, ще бъде щастлив, ако се отърве с шест.

Всичко това не изглеждаше толкова престъпно за Ан, имаше романтизъм в него. Той я наблюдаваше, докато говореше и видя как в нея се оформя решението.