Едгар Уолъс - Летящата бригада

— Това е тяхната история — каза Марк, като сгъваше листовете. — Моята е малко по-друга. Къщата на Ли Жозеф е такава, каквато по романите красноречиво се нарича контрабандистка дупка. Ние имахме с него една или две работи и Рони беше човекът, който обикновено посредничеше. Ли Жозеф го обичаше. Същата нощ Рони беше при него по работа да улесни преминаването на едно голямо количество тютюн. Няма съмнение, че докато той е бил там, полицията е обградила къщата.

— Какво става с Ли Жозеф? — попита тя. Той поклати глава.

— Господ знае. Вероятно той се е изпарил още при първия признак на опасност. Ли беше във връзка с много холандски и германски параходи, които слизаха надолу по реката, а имаше също и моторна лодка, която можеше бързо да го заведе при тях. Той беше необикновено силен старец. Полицаите са изненадали Рони и са искали да го накарат да говори. Понеже не е пожелал, някой му е нанесъл фаталния удар и за да замаскират всичко това, измислили са тази история. Къде е шофьорът на таксито, което е довело тези мистериозни личности? Кой ги е видял? Никой не е чул нищо за тях. Тази част от разказа им е чиста измислица.

— Мъчили ли сте се да намерите Ли Жозеф? — попита тя и той се поколеба само една секунда.

— Да, пратих човек в Холандия да направи справка — той е мъртъв. Умрял е в Утрехт. Никой не знае това, освен ти и аз.

Лицето й беше придобило странно изражение. За момент той помисли, че тя не му вярва, че е чула истинската история, разиграла се в „Леди Стерс“.

— Как изглеждаше той? Опиши ми го! — каза тя.

— Кой — Ли Жозеф? Не си ли спомняш? Той беше около 1,80 м, доста висок, гърбав. Къса сива брада покриваше лицето му. Винаги беше облечен еднакво, зиме и лете — черно палто, прилично на кафтан, закопчано до врата му с руска кожена шапка от астраган. Но какво се е случило?

Тя се вглеждаше в него с широко отворени очи.

— Аз го видях, преди четвърт час стоеше пред къщата — каза тя.

Лицето на Марк Мак Джил стана пепеливо.

Марк Мак Джил стоеше като парализиран: не се движеше, нито говореше. Най-после каза:

— Ти си го видяла, Ли Жозеф? — Гласът му едва се чуваше. — Видяла си Ли Жозеф в Кавендиш Скуеър? Ти си луда! — Той се раздруса, като че ли да отърси от себе си товара, с който тя го беше внезапно обременила. — Къде, кажи?

Тя му разказа за човека, когото бе видяла да стои на тротоара до чакащото такси и той изтича до прозореца, дръпна пердетата, отвори вратата и излезе на балкона.

— Къде?

Тя го бе последвала и посочи мястото.

— Той беше там на — на онзи ъгъл.

Таксито вече не се виждаше, нито човекът.

— Глупости! Изплаши ме! Разбира се, в къщата на ъгъла живее някакъв руски княз или нещо подобно. Той често има посетители руснаци и други всевъзможни…

Ръцете му трепереха; такъв тя никога по-рано не бе го виждала и можеше само да се чуди на вълнението, което го обземаше при мисълта, че Ли Жозеф можеше да съществува.

— Той е мъртъв — знам, че е мъртъв… по дяволите…

Той се обърна като разярено животно към Тайзър, който току-що влизаше в стаята. Последният беше винаги облечен в редингот, който като че ли му беше дълъг, с връзка, вързана в магазина и чисто бяла риза. Имаше дълги зъби, които показваше непрекъснато с постоянната си усмивка. Тайзър беше весел човек. Весел беше, защото живееше (а имаше причини да се радва на това), весел беше, че му се удаваше случай да помага на подобните нему, а най беше весел тогава, когато имаше възможност да приеме някой по-забележителен човек в „Домът на почивката“.

— Господ да ви пази, мили приятели, изглежда ви уплаших! В бъдеще вероятно ще трябва да чукам. В неудобен момент ли дойдох?

Гласът му, маниерите, вдигнатите вежди, всичко говореше за наивна веселост.

— Приятелю, ти изглеждаш болен. Съгласни ли сте, мис Ан? Убеден съм. Може би забелязвам тези признаци, защото живея и се движа в атмосфера на истинско здраве. Вземете например Седемен — моя старик от морето — грозен, но здрав. Ха, ха! Ха, ха!

Той механично се смееше на собствените си остроумия. В стената имаше лакиран шкаф, откъдето извади едно шише и чаша.

От шишето си сипа уиски в чашата: бледосините му очи предвкусваха удоволствието.

— Добре ли върви всичко в почивния дом…

— Ан мисли, че е видяла Ли Жозеф тази вечер.

Лицето на Тайзър болезнено се сви.

— За бога, не се мъчете да бъдете духовити! — изписка той. — Ли Жозеф… приятна тема за разговор, нали? Остави мъртвите да почиват, старче. Ли Жозеф — уф!