Едгар Уолъс - Летящата бригада

Марк се отпусна в едно от креслата, с ръце скръстени на гърдите, с наведена глава. Имаше вид на болен човек. Ан наруши мълчанието.

— Можеш ли да вярваш на човека, който телефонира? Мислиш ли действително, че полицията ще дойде тази нощ тук?

Той кимна.

— Не знам той откъде получава сведенията си — каза най-после, като говореше бавно, — но не съм запомнил досега да е казал неверни неща. — И после, като че ли изведнъж съзна положението, скочи на крака. — Ти остави стоката в колата, нали? Ще сляза долу да уредя работата…

— Имаш ли нужда от мен?

Той поклати глава.

Апартаментът беше в партера и той имаше предимството да се ползва със специален коридор, който водеше в гаража. Като премина през теснината, която се отваряше откъм кухнята и слезе няколко стъпала, отвори вратата и влезе в големия гараж. Можеше да запали лампите, защото капаците на прозорците бяха затворени.

Колата на Ан стоеше в същото положение, в което беше оставена вечерта. С ключ, който извади от джоба си, той отключи задното сандъче и го отвори. Извади четвъртитата кутия и парашута й и като разпусна вървите му, уви го на топка. След това отправи вниманието си към кутията. Тя имаше подвижен капак, който също беше отместен с помощта на ключ. От вътрешността на кутията той извади двадесет и пет малки пакетчета, обвити в тънка синя хартия.

В единия ъгъл на гаража имаше голям стоманен шкаф. Той беше съединен с пода и тавана посредством големи железни тръби. Марк отвори стоманената врата и внимателно погледна вътре. Към долния край на тръбата беше прикрепена някаква конусообразна запушалка, която той извади и грижливо прегледа. Запушалката беше от твърда сол и след като опита последната на езика си, той пак я върна на мястото й да запушва долния отвор на тръбата. После постави върху нея двадесет и петте пакетчета и затвори желязната врата.

Остави парашута в една кутия и като я взе със себе си, върна се по същия път в кухнята. На мястото на обикновената кухненска печка имаше голяма тръбообразна, стоманена пещ, където сложи кутията с парашута и затвори железния капак. Драсна клечка кибрит и я хвърли през решетката в долния отвор, където се виждаха талаш и дребни съчки. Той почака, докато изгоря всичко, после затвори вратите и напусна стаята.

— Сега нека заповядат!

Когато се върна в столовата, Ан все още седеше пред огъня, с ръце върху лицето си. Тя обърна глава и той видя, че някаква мисъл я измъчваше.

— Да предположим, че полицията дойде и намери тези неща? Какво ще значи за нас? — попита тя. — Напоследък четох подробно развитието на няколко процеса. Съдиите рядко осъждат на затвор при първо нарушение. Обикновено глобяват до сто фунта. Разбира се, би било страшно за теб — искам да кажа публикуването на всичко това, — но не би било много скандално, нали?

Тя почака за отговор, но тъй като той мълчеше, тя продължи:

— Марк, ти сигурно вършиш много по-голяма работа, отколкото тази, в която аз ти помагам. Пакетите са толкова малки и печалбите от тях едва ли покриват разходите само за колата. Чудя се дали не ти създавам повече опасности и безпокойство, отколкото полза. Знам, че в това не се състои цялата ти — тя се поколеба — дейност, но дори и при печалба от едва до три шилинга на унция, това не е достатъчно.

От една година Марк Мак Джил се страхуваше от този въпрос и по някаква причина отговорът не беше така пълен, както трябваше да бъде.

— Ти участвуваш в една част от работата — каза неловко той. — Организацията е много по-голяма, отколкото можеш да предполагаш. Твоята работа не е само да получаваш и да пренасяш, ти си ми полезна по много други причини, Ан. Много малко хора има, на които мога истински да разчитам. Моя мила, ти знаеш как аз гледам на всичко това. Винаги съм бил откровен с теб. Контрабандата е също такова нарушение на закона, каквото е разбойничеството. Аз ти обясних още в началото…

— Разбира се, Марк — каза тя виновно. — Бедният Рони беше нарушител на закона, а такава съм и аз. Ти не мислиш, че аз се отказвам от това нали, гордея се с него!

Да, тя се гордееше, но…

Той не бе отговорил точно на въпроса й. Но преди да каже тя нещо, домашният телефон в стаята на Марк иззвъня. Той беше наредил на портиера да му съобщава за всеки странен посетител. Макар че държеше много слуги, всички те напускаха след вечеря и помощникът на портиера му беше спестил твърде много екскурзии до входната врата.

Тя го чу да води кратък разговор и накрая каза: