Едгар Уолъс - Летящата бригада

Изпитваше някакво странно чувство на благодарност, което не можеше ясно да проумее. Защо трябваше да бъде доволен от откритието си? — Откритие, поставящо жената, която изпълваше мислите му денонощно, под страшно обвинение! Не, не бе за това. Радваше се, все пак, че предвидливо бе отпратил хората си, така че сега нямаше нито един свидетел при откриване на пакетите. Фактически бе просто потресен от това си откритие.

Не се върна в Скотланд Ярд, а избърза в скромния апартамент, който обитаваше. Когато влезе вътре, запали лампите и, преди да извади пакетите от джобовете си, заключи вратата. Отвори единия от тях. Нямаше никакво съмнение какво представляваше този кристален прах, който проблясваше под електрическата светлина. Намокри пръста си и опита върху езика. Кокаин!

Дълго време стоя вгледан в смъртоносния прах. Телефонът иззвъня. Звукът от този звън го накара да подскочи. Избърза към апарата повече от желание да спре продължителното звънене, отколкото да отговори на повикването. Позна гласа на началника си:

— Ти ли си, Брадлей? Накарахме най-после един от тия кокаинови търговци да проговори. Каза, че е твърде вероятно да намерим пакет от стоката, скрит в колата на момичето. Имало тайно скривалище в една от вратите. Ще изпратя Симъндс…

— Няма нужда, сър. Аз ще отида сам — прекъсна го бързо Брадлей.

Той окачи слушалката, върна се при масата и погледна пакетите. Трябваше да вземе по-скоро някакво решение.

Той влезе в малката кухня и се огледа. Една готвачка идваше тук всеки ден. Тя беше методична и чиста жена и купуваше продукти в голямо количество. Кутията с брашно беше наполовина пълна. Той можеше да я смени със стоката… но изведнъж абсурдността на размяната му стана напълно ясна и той се изсмя. Смехът го накара да не се колебае повече. Върна се бързо в столовата, събра пакетчетата, занесе ги в кухнята и изсипа съдържанието им в канала.

Десет минути той стоя да гледа как водата поглъща белия прах. Когато всичко изчезна, изгори обвивките, облече се, сложи си шапката и се върна в гаража, за да търси нещо, което не беше вече там.

Един час по-късно той влезе на доклад при шефа си, но не го намери в кабинета му.

Не бихме преувеличили, ако кажем, че Джон Брадлей сам бе удивен от постъпката си. Ако някой беше му казал, че тази нощ умишлено ще заличи доказателството по един много важен случай заради любовта на една затворничка, той би се изсмял, макар че винаги ясно съзнаваше, че рано или късно Ан Перимен ще бъде заставена да отговаря пред законите. Тя го мразеше, той не се съмняваше в това, още по-малко се съмняваше, че тази омраза бе вдъхновена от Марк.

Тя бе се опитала да бъде любезна, но беше лоша актриса. Когато я срещнеше, тя напразно се опитваше да прикрива ненавистта си, а когато се разделяше с нея, лицето й открито изразяваше облекчение.

Той се върна в бюрото си в Скотланд Ярд и дрема на стола си, докато един от прислужниците не му донесе горещо кафе, което ясно му подсказа, че след няколко часа ще трябва да разпитва жената, която обичаше.

В осем часа същата сутрин заведоха Ан в Южнолондонския полицейски съд. В таксито я придружаваше една матрона и един детектив — явно доказателство, ако тя знаеше доводите, че обвинението срещу нея беше смятано от полицията за извънредно важно.

Малко след като я затвориха в килията, съседна на съдебната зала, влезе матроната.

— Адвокатът ви е дошъл — мистър Дартър. Елате да се видите с него в моята стая.

Макар и в присъствието на матроната, свиждането беше частно, защото треперещият адвокат я заведе в един ъгъл до прозореца. Отначало тя се изплаши от очевидната му нервност и той забеляза това.

— Не обръщайте внимание на треперенето на ръцете ми — каза той. — Страдам от нерви.

— Получих съобщение от Марк, — каза той, като понижи още повече гласа си. — В колата има много от стоката… захарин.

— В колата? — каза тя удивена.

Той бързо кимна.

— Имало няколко пакета… Ако ви питат… не знаете нищо… разбирате, нали?

— Какво ще стане? — попита тя.

Слабите му рамене се дигнаха и свалиха, което трябваше да покаже незнанието му.

— Ще видим, когато се гледа делото.

Тя се вгледа в него.

— Значи ли това, че ще остана в затвора още една седмица?

Дартър избягваше погледа й.

— Може би. Ще се постараем да уредим с гаранция… ще направим всичко възможно.

Ан се почувствува обезкуражена. Да свикне със затвора тя никога не би могла. Мисълта за това й напомни за Брадлей и тя го намрази повече от всякога.