Едгар Уолъс - Летящата бригада

В кухнята Брадлей видя стоманена пещ. Тя още беше топла. Той отвори желязната врата и разбърка светещите въглени.

— Полезна — каза той.

— Много — отговори Мак Джил. — Вътре горя любовните си писма.

Инспектор Брадлей се усмихна, не му липсваше чувство за хумор и отговорът за момент го развесели.

— Казаха ми, че си голям любовник?

През цялото време той внимателно наблюдаваше другия.

— Кое е последното ви завоевание — мис Перимен?

Той видя Марк да се намръщва и се почувствува облекчен. Преди да може да отговори, Брадлей посочи вратата към гаража.

— Отключи я! — каза той.

Последва Мак Джил надолу по стълбите, почака, докато се запалят лампите и после се огледа. Някакъв шум се носеше от малката постройка — шум от течаща вода. Изведнъж той видя откъде иде шумът. Той идеше от вътрешността на един тръбовиден шкаф от галванизирано желязо.

— Какво е това? — попита той.

— Нова система за вентилация — каза Марк Джил весело. — Аз имам практичен ум.

Детективът отвори стоманената врата. В светлината, която хвърляше джобното му фенерче, той виждаше само блясъка на падащата вода. Като си вдигна ръкава, той бръкна до дъното на шкафа, където напипа издатината — кръгло възвишение, покрай което водата шумно се стичаше.

— Има ли нещо там? — попита Марк Джил спокойно.

В един от ъглите на гаража имаше голям цилиндър, обвит в кафява книга. Брадлей скъса обвивката и извади отвътре един бял кристален отломък. Той беше кръгъл и надупчен на равни интервали с дупки колкото монета от шест пенса. Помириса го и като намокри пръста си, потърка го по ръба на кръга и после го допря до езика.

— Сол — каза той.

Мушна диска в шкафа и го постави на дъното. След няколко секунди солта се стопи и изчезна.

— Мога ли да възстановя малкия ти план, Мак Джил? — попита той. — Ти поставяш вътре един такъв диск от сол или захар — предполагам, че захар е по-безопасно, — върху него слагаш незаконните си притежания и затваряш вратата. При първия признак от опасност пускаш водата да тече — ключът върху писалището — разбира се!…

Той кимна усмихнато и за пръв път Мак Джил показа признаци на неловкост.

— Когато полицията те посети, ти обръщаш ключа, водата отнася запаса от кокаин и доказателството изчезва. Твърде остроумно!

Той тупна Марк Мак Джил по гърдите.

— Не опитвай втори път това средство — аз ще обискирам първо гаража, което ще има твърде неприятни последици за теб. Къде е мис Перимен?

Той зададе въпроса грубо, толкова грубо, че Марк отстъпи една крачка назад.

— Мис Перимен не заема този етаж — каза той.

— Но ти очакваш новини от нея, нали? Тя е личността, която очакваше.

Смехът на Мак Джил не прозвуча много естествено.

— Действително, драги инспекторе, идват ти фантастични идеи — откъде ги взимаш? Признавам, че е голяма радост човек да срещне един полицай с достатъчно фантазия, за да съчинява истории, но същевременно…

— Ти чакаш мис Перимен и ще почакаш доста време — каза Брадлей. — Тя беше арестувана тази нощ по шосето за Оксфорд.

Марк стоеше съвсем спокойно, нито един мускул по лицето му не трепна, само с едно мигане на клепачите издаде заинтересоваността си.

— Неприятно ми е да чуя това. — В какво я обвиняват?

— В пренасяне на наркотици — каза Брадлей.

При обикновени обстоятелства Марк би се усъмнил, но за момента беше уплашен и дори не съобрази, че Брадлей може да лъже.

— Не знам нищо за това — каза той високо. — Ако тя е пренасяла такива работи, то е било без мое знание. Ако казва, че ги е взела оттук, лъже. Къде ги намерихте? В колата?

Едва беше изрекъл последните думи и съзна заблуждението си. Ан би хвърлила пакета при първа опасност. Той казваше на детектива неща, които дори и самото момиче не знаеше — че колата съдържаше нещо повече, отколкото Ан Перимен можеше да си представи.

Марк Мак Джил, под някакъв полусърдечен подтик се бе постарал да намали до минимум риска, на който се излагаше Ан толкова често. В девет случаи от десет тя носеше пакети с най-невинна сол. Истинската стока беше скрита в едно специално отделение на колата, зад кожената тапицерия.

Тази нощ Ан носеше твърде опасен товар за Оксфорд и той се надяваше на нейния естествен усет да избягва опасностите. Но преди една седмица тя бе ходила в Бирмингам и сега тайникът в колата бе пълен с голямо количество кокаин.

В края на пътуването Ан винаги биваше посрещана от специален човек, който гарираше колата. Тогава, без тя да знае, изваждаха истинския товар. Но нещо беше уплашило хората от Бирмингам. Тя не беше успяла да предаде пакетите, които носеше, нито колата беше посрещната. Нито Марк, нито куцият му механик бяха извадили стоката. Тя бе още там, когато Ан излезе да срещне аероплана.