Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Но още след първите уроци Магнус разбра, че звуците, които изтръгва от чарангото, са малко по-различни от звуците, създадени от Имасу. Вероятно доста различни. Рейгнър и Катарина го умоляваха да се откаже от инструмента. Случайни минувачи по улицата го молеха да се откаже от инструмента. Дори котките бягаха от него.

Но:

— Ти притежаваш истински потенциал на музикант — каза Имасу със сериозен глас и смеещи се очи.

Магнус си имаше правило да се вслушва в думите на любезни, окуражаващи и изключително красиви хора.

Затова продължи с чарангото, въпреки че му беше забранено да свири в къщата. Отказа се да го прави и на обществени места заради едно разревано дете, мъж с купчина документи, който спомена градските власти, и малък метеж.

Накрая се качи в планината и започна да свири там. Беше сигурен, че паническото бягство на стадо лами е просто съвпадение. Ламите не биха могли да го критикуват.

— Мисля, че успях да свърна зад ъгъла — сподели най-искрено с Имасу един ден. — В планината. Имам предвид метафоричен, музикален ъгъл. А зад него със сигурност ме чакат повече пътища.

— Това е прекрасно — отвърна Имасу със сияещи очи. — Нямам търпение да чуя.

Бяха в дома му, защото на Магнус му бе забранено да свири навсякъде другаде в Пуно. За нещастие, майката и сестрата на Имасу имаха склонност към мигрена и повечето уроци бяха теоретични, но днес двамата бяха сами в къщата.

— Кога ще се върнат майка ти и сестра ти? — попита Магнус съвсем небрежно.

— След няколко седмици — отговори Имасу. — Отидоха на гости у леля ми. Хм. Не са избягали — искам да кажа, не са напуснали къщата по някаква конкретна причина.

— Такива очарователни дами! — отбеляза Магнус. — Колко жалко, че са толкова болнави.

Имасу примигна.

— Главоболията им — напомни му Магнус.

— О, да, да. — Настъпи пауза и Имасу плесна с ръце. — Нали щеше да ми изсвириш нещо.

Магнус целият засия.

— Приготви се... да се изумиш.

Той вдигна инструмента. Усещаше, че с чарангото вече се разбират добре. Ако поискаше, можеше да накара музиката да потече във въздуха, над реката или над завесите, но това беше друго, беше човешко и странно трогателно. Запъването и стъргането по струните се сливаха така, че образуваха мелодия. Музиката беше тук, в ръцете му.

Когато вдигна поглед към Имасу, видя, че той е отпуснал глава в шепите си.

— Хм... Добре ли си?

— Просто съм смаян — рече немощно Имасу.

Магнус лекичко се възгордя.

— О, така ли?

— Смаян съм колко е ужасно — добави Имасу.

Магнус примигна.

— Моля?

— Вече не мога да живея в лъжа! — избухна Имасу. — Опитах се да те окуражавам. Градските големци дойдоха да ме увещават да те помоля да спреш. Собствената ми праведна майка ме умоляваше със сълзи на очи...

— Е, не е чак толкова зле...

— Напротив, толкова зле е! — И сякаш се отприщи истински бент от музикална критика. Имасу се обърна към него с пламтящи, а не сияещи очи. — По-зле е, отколкото можеш да си представиш! Когато свириш, цветята на майка ми губят желание за живот и увяхват. Киноата вече не е вкусна. Ламите мигрираха заради твоята музика, а те не са мигриращи животни. Децата вярват, че някакво болно чудовище, наполовина кон, наполовина печално пиле, живее в езерото и призовава света да му дари сладкото избавление на смъртта. Хората в града говорят, че с теб устройваме черни магически ритуали...

— Е, това не е лошо предположение — отбеляза Магнус.

— ...като използваме череп на слон, невероятно големи гъби и една от твоите много странни шапки!

— Всъщност е лошо — рече Магнус. — Освен това моите шапки са изключителни.

— За тях няма да споря. — Имасу прокара ръка през гъстата си черна коса, която се накъдри и полепна по пръстите му като мастилени филизи. — Виж, знам, че не бях прав. Видях един красив мъж и реших, че няма да навреди да си поговорим малко за музика и да открием някакъв общ интерес, но не заслужавам това. Та хората ще те пребият с камъни на градския площад, а ако още веднъж те чуя да свириш, ще скоча в езерото.

— О... — ухили се Магнус. — Аз не бих го направил. Чух, че там живеело ужасно чудовище.

Имасу като че ли все още размишляваше за него и чарангото му, макар че Магнус беше изгубил всякакъв интерес към темата.

— Вярвам, че светът ще свърши точно с шума, който ти произвеждаш!

— Интересно — рече Магнус и хвърли чарангото си през прозореца.

— Магнус!

— Мисля, че с музиката стигнахме доста по-далече, отколкото ни се полага — каза Магнус. — Един истински артист трябва да знае кога да се откаже.