Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Но също като любовта, огънят не трая дълго.

— Не мислиш ли, че в крайна сметка нашият вид се е откъснал твърде много от човешкото и се превръщаме в коравосърдечни и неспособни да обичаме хората същества? — попита Магнус.

Рейгнър и Катарина се втренчиха в него.

— Не отговаряйте — рече им той. — Това ми се струва въпрос на човек, който не се нуждае от отговор. Въпрос на човек, който има нужда от още едно питие. Наздраве!

Той вдигна чаша. Рейгнър и Катарина не се присъединиха към тоста, но Магнус обяви, без да се смути:

— За приключенията.

И отпи.

* * *

Щом отвори очи, видя ярка светлина и усети как горещият въздух се влачи по кожата му, както нож стърже по изгорял хляб. Главата му бумтеше и внезапно силно му се доповръща.

Катарина му предложи един леген. Магнус я виждаше като размазано бяло-синьо петно.

— Къде съм? — изграчи той.

— Наска.

Значи, още бяха в Перу. А това означаваше, че не е бил чак толкова неразумен, колкото се опасяваше.

— О, тръгнали сме на пътешествие.

— Ти нахлу в една къща — каза Катарина. — Открадна килим и го омагьоса да полети. После се понесе в нощното небе. Ние те последвахме пеша.

— О...

— Крещеше разни неща.

— Какви неща?

— Предпочитам да не ги повтарям — отвърна Катарина. Беше добила тревожен оттенък на синьото. — Предпочитам и да не си спомням времето, прекарано в пустинята. Тя е огромна, Магнус. Обикновените пустини са големички, а огромните пустини са доста по-големи от обикновените.

— Благодаря ти за интересната и просвещаваща информация — изграчи Магнус и опита да зарови лице във възглавницата, както щраус заравя глава в пясъка на огромна пустиня. — Много мило, че сте ме последвали. Определено се радвам да те видя — немощно добави той с надеждата, че Катарина ще се смили и ще му даде малко алкохол или чук, с който да си разбие черепа.

Магнус нямаше сили да търси пиене сам. Не го биваше особено в лечебната магия и беше сигурен, че ако се размърда, главата му ще се катурне от раменете. А не можеше да позволи подобно нещо. Бе получил потвърждение от множество източници, че тя изглежда превъзходно точно там, където е.

— Каза ни да те оставим в пустинята, защото възнамеряваш да заживееш нов живот като кактус — каза Катарина безизразно. — После създаде малки иглички и ги хвърли по нас. С голяма точност.

Магнус се осмели да я погледне. Още беше размазана. Той си помисли, че това не е много мило от нейна страна. Смяташе я за приятелка.

— Е — рече с достойнство. — Като се има предвид силно опияненото ми състояние, сигурно сте се впечатлили от мерника ми.

— „Впечатлена“ не е дума, с която бих описала начина, по който се чувствах снощи, Магнус.

— Благодаря, че си ме спряла — каза Магнус. — Така е по-добре. Ти си истински приятел. Е, нищо лошо не е станало. Да не говорим повече за това. А дали може да ми донесеш...

— О, не можахме да те спрем — прекъсна го Катарина. — Опитахме, но ти се разкикоти, скочи на килима и отново полетя. Все повтаряше, че искаш да идеш в Мокегуа.

Магнус наистина не се чувстваше никак добре. Стомахът му се надигаше, а главата му се маеше.

— Какво направих в Мокегуа?

— Така и не стигна дотам, но кръжеше над нас, крещеше и се опитваше да изпишеш съобщения с килима в небето.

Магнус бе връхлетян от внезапен ярък спомен за вятър и звезди в косите, и за думите, които се беше опитвал да изпише. За щастие, не смяташе, че Рейгнър и Катарина говорят този език.

— Тогава спряхме да хапнем — продължи Катарина. — Ти много настояваше да опитаме местен специалитет, който наричаше куи. Наистина беше много вкусно, макар че ти още беше много пиян.

— Сигурен съм, че дотогава съм поизтрезнял — възрази Магнус.

— Магнус, опитваше се да флиртуваш с чинията си.

— Аз съм много свободомислещ!

— Рейгнър обаче не е — каза Катарина. — Когато разбра, че ни храниш с морски свинчета, те удари с чинията по главата и тя се счупи.

— И така е приключила нашата любов — каза Магнус. — Е, добре. И без това връзката ми с чинията е била обречена. Катарина, сигурен съм, че храната ми се е отразила добре, и е много мило от твоя страна да ме нахраниш и да ме сложиш да си легна...

Тя поклати глава. Изглежда, се наслаждаваше на всичко това като кошмарна бавачка, която разказва на дете, което не харесва особено, страховита приказка за лека нощ.

— Ти се строполи на пода. Честно казано, помислихме си, че ще е най-добре да те оставим да поспиш там. Решихме, че ще полежиш известно време, но още щом извърнахме очи, ти офейка. Рейгнър твърди, че те е видял как драпаш към килима и пропълзяваш на него като огромен малоумен рак.