Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

И не живя повече.

Магнус не знаеше дали е била героиня. Беше твърде малък, за да я познава или за да разбере напълно болката й. Не беше сигурен така, както Рейгнър и Катарина изглеждаха сигурни. Не знаеше дали когато е научила истината, майка му е продължила да го обича, или цялата й любов е била потушена от мрака. Мрак, по-дълбок от онзи, който майките на приятелите му бяха познали, защото бащата на Магнус не беше обикновен демон.

— Видях Сатаната — промърмори той в тъмното, — как падна от небето като светкавица.*

* Лука, 10:18. — Бел. ред.

Катарина се извърна към него.

— Какво е това?

— Радвайте се, че вашите имена са изписани на Небесата, скъпи мои — каза Магнус. — Толкова съм развълнуван, че трябва да се смея и да ударя още едно питие, за да не се разридая.

След това отново тръгна на разходка.

Сега си спомни защо в онази мрачна пиянска нощ им беше казал, че иска да отиде до Мокегуа. Беше ходил там веднъж и не остана дълго.

Мокегуа на кечуа означава „тихо място" и градът беше именно такъв, поради което Магнус не се чувстваше удобно в него. Спокойните павирани улици и площадът с фонтана от ковано желязо, където играеха деца, не му подхождаха.

Неговата житейска философия бе да не се задържа никъде и в градове като Мокегуа разбираше защо има нужда от постоянно движение. Защото в противен случай някой можеше да го види такъв, какъвто всъщност е. Не че смяташе това за толкова ужасно, но едно гласче в главата му не спираше да го предупреждава: Не се задържай никъде; иначе цялата илюзия ще изчезне от само себе си .

Магнус си спомни как лежеше на сребърния пясък в нощната пустиня и мислеше за тихите места, които не бяха за него, и как понякога вярваше — както вярваше в хода на времето, в радостта от живота и в абсолютната безпощадност и несправедливост на съдбата — че на света не съществува и никога няма да съществува спокойно местенце за него. Да не изпитваш Господа, твоя Бог.

Не беше мъдро да изпитва и ангелите, дори падналите такива.

Прогони този спомен. Е, какво пък, все пак винаги го чакаше някое приключение.

Сигурно ще си помислите, че зрелищният запой на Магнус онази нощ и безбройните му престъпления са станали причина за прогонването му от Перу, но случаят съвсем не е такъв. Колкото и да е невероятно, беше му разрешено да се върне там. Много години по-късно той го направи, този път сам, и наистина откри още едно приключение.

1962 г.

Магнус вървеше по улиците на Куско, покрай манастира „Ла Мерсед" и после по Кайе Мантас, когато чу мъжки глас. Първо му направи впечатление носовото му звучене, а след това забеляза, че гласът говори на английски.

— Не ми пука какво казваш, Кити. Продължавам да твърдя, че можехме да вземем автобус до Мачу Пикчу.

— Джефри, няма автобуси от Ню Йорк до Мачу Пикчу.

— Е, така е — каза Джефри след кратко мълчание. — Но ако искат Националното географско дружество да включи това окаяно място в регистрите си, могат поне да организират автобусна линия.

След това Магнус ги видя — вървяха под арките, които опасваха улицата, щом подминеш камбанарията. Джефри имаше нос на човек, който никога не млъква. Човката му се белеше, изгоряла от слънцето и сухия въздух, а някога острите ръбове на белите му панталони сега висяха като печални, умиращи цветя.

— Да не говорим за местните — каза Джефри. — Надявах се, че ще направим няколко свестни снимки. Очаквах да са много по-колоритни...

— Те не са тук за ваше забавление — каза Магнус на испански.

Кити се обърна, щом чу гласа му и Магнус видя дребното й дяволито лице и червената коса, която се извиваше под периферията на много голяма сламена шапка. Устните й също се извиваха.

След малко се обърна и Джефри.

— О, браво на теб, моето момиче — рече той. — Ето това се казва живописен екземпляр.

Имаше право. Магнус носеше на врата си половин дузина шалчета в различни цветове, които го превръщаха във фантастична дъга. Той обаче не беше особено впечатлен от наблюдателността на Джефри, който явно не можеше да допусне, че човек с тъмна кожа също е турист.

— Какво ще кажеш да те снимам, а? — попита Джефри.

— Ще кажа, че си идиот — отвърна Магнус със сияйна усмивка.

Той все още говореше на испански. Кити се изсмя, но се престори, че кашля.

— Попитай го ти, Кити! — рече Джефри с маниера на човек, който кара куче да изпълни номер.

— Моля да го извините — каза тя на лош испански.

Магнус се усмихна и демонстративно й предложи ръка, а тя заподскача по каменните плочи, изгладени като вода от времето, и хвана ръката му.