Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Разбира се, беше летял и преди. Беше омагьосвал килими и се бе разполагал на гърбовете на мигриращи птици, но никога не бе летял с човешко изобретение. Тази история с балоните беше съвсем нова и честно казано, леко притеснителна. Просто да се изстреляш във въздуха с едно грандиозно и ярко творение, пред очите на цял Париж...

Именно поради тази причина щеше да опита.

Преди десет години първата вълна на манията по балоните с горещ въздух в Париж го беше отминала. Но преди няколко дни, когато може би попрекали с виното, Магнус вдигна очи и видя една от небесносините яйцеподобни чудесии да се носи над него, изпъстрена със златни зодиакални знаци и лилии, и веднага бе завладян от желанието да скочи в коша й и да попътува в небето. Още същия ден откри единия от братята Монголфие и заплати твърде много златни монети за частен курс.

Сега, когато бе на път да осъществи въпросния курс в горещия следобед, Магнус се зачуди колко точно вино беше изпил онзи следобед.

Трябваше да е било много вино.

Каретата му най-сетне спря близо до Шато дьо ла Мюет, красив малък дворец, който вече се разпадаше. Магнус излезе насред влажния въздух и тръгна към парка. Наоколо витаеше тежка, потискаща атмосфера, от която дори прелестните му дрехи натежаха. Той стигна по пътеката до мястото на срещата, където го чакаха балонът и неговият екипаж. Балонът лежеше спаружен на тревата — коприната изглеждаше все така красива, но общият ефект не беше толкова впечатляващ, колкото се беше надявал. Ако става дума, той имаше по-красиви нощници.

Единият Монголфие (не си спомняше точно кого от двамата беше наел) хукна към него с поруменяло лице.

— Мосю Бейн! Jе suis desole , мосю, но времето... днес не е особено подходящо. Много е притеснително. Видях мълния да просветва в далечината.

Разбира се, още щом изрече тези думи, отекна далечна гръмотевица и небето наистина доби зеленикав оттенък.

— Днес не можем да летим. Може би утре. Ален! Балонът! Отнесете го веднага!

Само след миг балонът беше навит и отнесен в една малка беседка.

Обезсърченият Магнус реши да се разходи из парка, преди времето съвсем да се е развалило. Тук човек можеше да срещне прелестни дами и господа, а мястото предразполагаше хората към... любвеобилност. Булонският лес вече не беше частна собственост и бе отворен за посетители, които използваха прекрасната почва за отглеждане на картофи. Освен това се обличаха в памук и гордо се наричаха санкюлоти, което означаваше, че не носят кюлоти. Имаха дълги работнически панталони и хвърляха продължителни и осъдителни погледи към изящните бричове на Магнус, които напълно подхождаха на розовото райе на жакета и леко сребристите чорапи. Наистина ставаше все по-трудно да си възхитителен.

Освен това паркът като че ли беше напълно лишен от красиви любвеобилни персони. Само дълги гащи, продължителни погледи и брътвежи за последните безумия на революционерите. Всички с по-благороден вид изглеждаха нервни и забиваха поглед в краката си, срещнеха ли член на Третото съсловие.

Все пак Магнус видя един познат и не беше особено щастлив от този факт. Към него с висока скорост се носеше Анри дьо Полиняк, облечен в черно и сребристо. Анри беше ратай на Марсел Сен Клод, който оглавяваше най-могъщия вампирски клан в Париж. Освен това Анри беше ужасно скучен. Изобщо повечето вампирски ратаи бяха такива. Трудно се разговаря с човек, който все повтаря: „Господарят казва това, господарят казва онова..." Не спират да раболепничат, мотаят се наоколо и чакат да ги ухапят. Магнус се зачуди какво търси Анри в парка посред бял ден — със сигурност не беше нещо хубаво. Ловуваше. Вербуваше. И сега досаждаше на Магнус.

— Мосю Бейн — рече Анри и склони глава.

— Анри.

— От много време не сме се виждали.

— O... бях доста зает — отвърна Магнус безгрижно. — Нали знаеш, работа. Революция.

— Разбира се. Но Господарят тъкмо казваше, че отдавна не сте виждали. Чуди се дали не сте пропаднали вдън земя.

— Не, не! Много съм зает.

— Господарят също — каза Анри с коварна усмивчица. — Наистина трябва да наминете. В понеделник вечерта Господарят дава прием. Ще е много недоволен, ако не ви поканя.

— Така ли? — Магнус преглътна горчилката, която се беше събрала в устата му.

— Несъмнено.

Никой не отхвърляше покана от Сен Клод. Поне ако иска да продължи да си живее спокойно в Париж. Вампирите бяха много обидчиви — а парижките вампири бяха най-лоши.

— Разбира се — каза Магнус и деликатно свали едната си лимоненожълта ръкавица, колкото да прави нещо. — Разбира се. За мен ще е удоволствие. Огромно удоволствие.