Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Всичко, свързано с кралското семейство, беше лошо и опасно.

А това го правеше привлекателно, макар и плашещо.

— Очевидно, мосю, поемам твърде голям риск, като говоря с вас за това.

— Съзнавам го — отвърна Магнус. — Но защо да спасявам кралското семейство? Никой не ги е наранил.

— Въпрос на време е — каза Фон Ферсен. Страните му бяха поруменели от вълнение и накараха сърцето на Магнус да запърха лекичко. — Те са затворници. Крале и кралици, превърнати в затворници, рядко биват освобождавани, за да управляват отново. Не... не. Не след дълго ситуацията ще стане много опасна. Условията, при които са принудени да живеят, вече са непоносими. Дворецът е мръсен. Слугите са жестоки и непочтителни. С всеки ден владенията и правомощията на краля и кралицата намаляват. Сигурен съм, че... Съвсем сигурен съм, че... ако не бъдат освободени, ще умрат. А аз не мога да живея с тази мисъл. Когато ги прогониха от „Версай", продадох всичко и дойдох в Париж, за да ги следвам навсякъде.

— Какво очаквате от мен? — попита Магнус.

— Чух, че можете да променяте външния вид чрез... някакво... чудо.

Това описание на способностите му се понрави на Магнус.

— Готов съм да платя всякаква цена. Кралското семейство на Швеция ще бъде осведомено за незаменимата ви помощ.

— Моите уважения, мосю, но аз не живея в Швеция. Живея тук. И ако направя това...

— Ако направите това, ще окажете огромна услуга на Франция. А когато кралското семейство си върне властта, ще ви почитат като герой.

Това нямаше голямо значение. Голямо значение имаше самият Фон Ферсен. Той беше чернокос и синеок, страстен и смел. А и нещо в осанката му излъчваше сила...

— Мосю, ще се присъедините ли към нас? Ще ни дадете ли думата си, мосю?

Това беше много лоша идея.

Ужасна идея.

Най-лошата идея, която беше чувал.

И най-неустоимата.

— Думата ви, мосю — повтори Аксел.

— Имате я — отвърна Магнус.

— Тогава ще дойда отново утре вечер, за да ви запозная с плана — каза Фон Ферсен. — Ще ви разкрия какво трябва да се случи.

— Настоявам да вечеряме заедно — каза Магнус. — Щом ще се заемаме с такова невероятно приключение.

След кратко мълчание Аксел кимна рязко.

— Добре. Съгласен съм. Ще вечеряме заедно.

Когато Фон Ферсен си тръгна, Магнус дълго се гледа в огледалото и търсеше признаци на лудост. Магията, която трябваше да приложи, бе съвсем проста. Лесно можеше да влезе и излезе от двореца с помощта на малко вълшебство. Никой нямаше да научи.

Поклати глава. Това беше Париж. Всички научаваха всичко, някак си.

Отпи голяма глътка от вече топлото виолетово шампанско и я задържа в устата си. Всички логични съмнения бяха удавени от лудешки биещото му сърце. Отдавна не беше усещал такова вълнение. Сега мислите му бяха заети единствено от Фон Ферсен.

* * *

На следващата нощ ястията бяха доставени от любезния главен готвач на Отел дьо Субиз. Приятелите на Магнус му позволяваха да използва кухненския персонал и отличните провизии, когато искаше да даде особено изискана вечеря. Тази нощ му сервираха супа от крехки гълъби, калкан, патешко с портокали по руански, изпечено на шиш телешко, сос от грах, артишок и огромно количество еклери с крем, плодове и малки кексчета. Уреждането на вечерята не беше трудно, за разлика от обличането. Абсолютно нищо не стоеше както трябва. Имаше нужда от нещо кокетно, привлекателно и все пак делово и сериозно. Отначало лимонено-жълтият жакет и бричовете с лилава жилетка му се сториха подходящи, но бяха отхвърлени в полза на светлозелена жилетка и виолетови бричове. Накрая се спря на ансамбъл в небесносиньо, но не и преди да изпразни целия си дрешник.

Чакането беше прекрасна агония. Магнус крачеше неспокойно напред-назад и поглеждаше през прозореца дали каретата на Ферсен е пристигнала. Безброй пъти отиде до огледалото и след това до масата, която Клод и Мари така внимателно бяха подредили, преди да ги освободи за вечерта. Аксел беше настоял за уединение и Магнус с удоволствие му го осигури.

Точно в осем пред вратата на къщата спря карета и той слезе нея. Аксел. Дори погледна нагоре, сякаш знаеше, че Магнус е до прозореца и го очаква. Усмихна се и Магнус усети приятния бодеж на паниката...

Забърза по стълбите да го посрещне лично.

— Освободих прислугата, както пожелахте — каза той, като се опитваше да се успокои. — Заповядайте. Вечерята ни чака. Моля да извините отсъствието на формалности.

— Разбира се, мосю — отвърна Аксел.