Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Моля — изрече Магнус след кратко мълчание. — Продължавай, обсипвай ме с комплименти. За мен е изключително приятно. Между другото, точно така се надявах да протече денят ми.

— Ти си просто... — Имасу си пое дълбоко и яростно дъх. — Винаги изглеждаш... ефимерен, като блещукащ плитък поток, който прекосява целия свят. Не нещо, което ще остане или ще трае дълго. — Той направи лек, издаващ безсилие жест, сякаш го пускаше на свобода, стига Магнус да иска да бъде пуснат. — Не си постоянен.

Магнус се разсмя внезапно и безпомощно и отметна глава назад. Беше научил този урок преди много време: дори докато ти разбиват сърцето, пак можеш да избухнеш в смях.

А смехът му се удаваше лесно и помогна, но не достатъчно.

— Магнус — каза Имасу, като звучеше истински разгневен. Магнус се зачуди колко ли пъти, докато бяха спорили за незначителни според него неща, у Имасу е назрявал този момент на раздяла. — Точно за това говоря!

— Много бъркаш. Аз съм най-постоянният човек, когото някога ще срещнеш — каза Магнус, задъхвайки се от смях, а в очите му избиха сълзи. — Само дето никога не е имало значение.

Това беше най-искреното нещо, което някога бе казвал на Имасу, абсолютната истина.

Магьосниците живееха вечно, което означава, че отново и отново виждаха интимния ужасен цикъл на раждане, живот и смърт и ставаха свидетели на буквално милиони провалени връзки.

— Така е най-добре — съобщи печално Магнус на Рейгнър и Катарина, като повиши глас, за да го чуят в глъчката на поредния фестивал.

— Разбира се — промърмори Катарина, която беше добър и верен приятел.

— Изненадан съм, че продължи толкова дълго; той изглежда много по-добре от теб — изломоти Рейгнър, който заслужаваше жестока и ужасна съдба.

— Аз съм едва двестагодишен — рече Магнус и не обърна внимание на дружното им изсумтяване при тази лъжа. — Рано ми е да се обвързвам. Имам нужда от още време, което да посветя на разврат. И мисля, че... — Допи чашата си и се озърна заговорнически. — Мисля, че ще поканя онази очарователна млада дама на танц.

Девойката отвърна на погледа му. Миглите й бяха толкова дълги, че почти помитаха раменете й.

Вероятно Магнус беше леко пиян. Чича де мойе се славеше както с бързия си ефект, така и с ужасния махмурлук, който причинява.

Рейгнър потрепери силно и измуча като котка с настъпена опашка.

— Магнус, моля те, недей. Музиката беше достатъчно мъчителна!

— Магнус не е чак толкова лош танцьор, колкото чарангист — отбеляза замислено Катарина. — Всъщност танцува доста добре. Макар и с известен, ъъъ, уникален и характерен стил.

— Не се чувствам ни най-малко успокоен — каза Рейгнър. — И двамата не ви бива да успокоявате хората.

След кратка разгорещена интерлюдия, Магнус се върна на масата леко задъхан и видя, че Рейгнър се развлича, като усилено удря челото си в нея.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той между два мрачни тътена.

Катарина му се притече на помощ.

— Това е красив традиционен танц, наречен „Ел Алкатрас", и мисля, че Магнус го изпълни...

— Блестящо? — предложи Магнус. — Смайващо? Опустошително привлекателно? Чевръсто?

Катарина стисна замислено устни, преди да избере подходящата дума.

— Зрелищно.

Магнус я посочи с пръст и обяви:

— Ето затова си ми любимка.

— И по традиция мъжът се върти...

— Ти се въртя зрелищно — заяви Рейгнър кисело.

Магнус се поклони леко.

— Е, благодаря ти.

— ...и се опитва да подпали полите на партньорката си със свещ — продължи Катарина. — Този танц е прекрасен, енергичен и великолепен.

— О, „опитва се", така ли? — рече Рейгнър. — Значи, не е традиционно някой да използва магия, наистина да подпали полите на жената и собственото си натруфено палто, а после да продължи да танцува, макар че и двамата са се превърнали във въртящи се факли?

Катарина се изкашля.

— Това не е съвсем по традицията, да.

— Всичко беше под контрол — обяви надменно Магнус. — Имайте малко вяра в магическите ми пръстчета.

Дори момичето, с което бе танцувал, беше решило, че това е някакъв невероятен номер. То беше погълнато от истински ярък огън и въпреки това отметна глава назад и се смя с цяло гърло, гъстата му коса се превръщаше във водопад от светлина, токовете на обувките му хвърляха искри като сияещи летящи прашинки по целия под, а от полите му се сипеха пламъци като опашка на феникс. Магнус го въртеше и размяташе, а то мислеше, че е невероятен, заради този миг на бляскава илюзия.