Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Никой не носи подобно нещо.

Магнус огледа пренебрежително моряците, които явно не успяваха да са в крак с модата.

— Съжалявам ги, естествено, но не разбирам защо това трябва да променя моя изключително стилен подход.

После се загледа към морето. Водата беше чисто зелена, с тюркоазени и смарагдови оттенъци като полиран зелен турмалин. На хоризонта се виждаха два кораба — на единия щяха да се качат, а по отношение на другия Магнус имаше силни подозрения, че е пиратски и възнамерява да нападне първия.

Щракна с пръсти и техният кораб бързо се устреми към хоризонта.

— Магнус, не пришпорвай кораба с магия — каза Рейгнър. — Защо го накара да плава по-бързо?

Магнус отново щракна с пръсти и по обветрения и поолющен от бурите борд заиграха сини искри.

— Забелязах страховити пирати в далечината. Приготви се за битка, мой зеленикав приятелю.

Рейгнър гръмко изрази недоволството си и още по-гръмко изля нещастието си от този факт, но те вече настигаха двата кораба и Магнус беше много доволен.

— Няма да ловим пирати. Никакви пирати няма! Ние охраняваме товар и толкова. Между другото, какъв е товарът? — попита Рейгнър.

— Не ти трябва да знаеш, моя сладка грахова шушулчице — увери го Магнус.

— Умолявам те, спри да ме наричаш така.

— Спирам, спирам завинаги — зарече се Магнус и направи лек жест с ръка, при който пръстените му просветнаха на слънцето и оцветиха въздуха с миниатюрни ярки щрихи.

Корабът, който беше обявил за пиратски, видимо се наклони на една страна. Вероятно Магнус беше попрекалил.

Гарсия изглеждаше много впечатлен от способността му да обезврежда кораби от разстояние, но искаше да е абсолютно сигурен в безопасността на товара си, затова се приближиха до по-големия съд — пиратският вече беше изостанал далеч, далеч зад тях.

Магнус бе изключително доволен от развитието на нещата. Чакаше го преследване на пирати и приключение в открито море, а той винаги беше мечтал за нещо такова.

— Следвай ме — каза на Рейгнър. — Ще е вълнуващо. Ще видиш.

Хвана се за едно въже и се залюля стремително над дълбоките сияещи сини води и над блестящата палуба.

А накрая се приземи право в трюма.

След малко Рейгнър го последва.

— Запуши си носа — посъветва го веднага Магнус. — Не дишай. Явно някой е проверявал товара и е забравил капака на трюма отворен, а ние се натресохме право в него.

— Да, и сега сме насред някаква помия, изцяло благодарение на теб.

— Де да беше помия — отвърна Магнус.

Настъпи кратка пауза, в която и двамата успяха да оценят истинския ужас на ситуацията. Магнус, конкретно, беше до лакти в ужаса. И дори по-трагично — беше загубил елегантната си шапка. Усилено се опитваше да не мисли за субстанцията, в която бяха потънали. Ако старателно ангажираше мислите си с нещо различно от изпражненията на малките крилати твари, можеше да си представи, че е затънал в друго. В каквото и да е.

— Магнус — обади се Рейгнър. — Доколкото виждам, товарът, който охраняваме, е някакво много гадно вещество, но би ли ми казал какво точно е?

Магнус реши, че няма смисъл от криене и преструвки, затова му призна.

— Мразя приключенията в Перу — приглушено заяви Рейгнър. — Искам да се прибера у дома.

Магнус не беше виновен, че в последвалия гневен изблик магьосникът успя да потопи кораб, пълен с гуано, но го обвиниха точно в това. И дори по-лошо, не му платиха.

Все пак безпричинното разрушаване на перуанска собственост не беше причината да го прогонят от Перу.

1885 г.

Магнус се озова отново в Перу, за да изпълни поръчка заедно с приятелите си Катарина Лос и Рейгнър Фел. Това бе доказателство, че Катарина е не само магьосница, но и притежава свръхестествена способност да убеждава, защото Рейгнър се беше заклел никога повече да не стъпва в Перу, особено в компанията на Магнус. Само че през седемдесетте години на деветнайсети век двамата преживяха няколко приключения в Англия и Рейгнър стана по-благосклонен към него. Все пак, докато вървяха из долината на река Лурин с клиентката си, Рейгнър не спираше да хвърля на Магнус коси подозрителни погледи.

— Знаеш ли, това неизменно изражение на обреченост, докато си в мое присъствие, е обидно и неоправдано — заяви Магнус.

— Дрехите ми воняха с години! Години! — отвърна Рейгнър.

— Трябваше да ги изхвърлиш и да си купиш нови, по-стилни и ароматни — каза Магнус. — Както и да е, това се случи преди десетилетия. Наскоро да съм ти направил нещо лошо?