Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Магнус, знам, че можеш... да правиш разни неща.

Това прозвуча обещаващо.

— Искам да кажа... — запъна се за миг. — Можеш да правиш разни неестествени...

О, това беше много обещаващо, поне в началото. Така или иначе, в оцъкления поглед на Алфи не се четяха никакви любовни намерения.

— Какво имаш предвид? — попита Магнус.

— Ами... — Той снижи още повече глас. — Там... нещата, които правиш. Те са... магически. Няма как да не са. Не вярвам в такива работи, но...

Магнус се представяше като най-обикновен шоумен. Това изглеждаше правдоподобно и повечето хора се хващаха с готовност. Но Алфи — практичният, делови мундан — явно бе прозрял истината.

А това беше привлекателно. И притеснително.

— Какво точно ме питаш, Алфи?

— Искам да си я върна, Магнус. Трябва да има начин.

— Алфи...

— Или ми помогни да я забравя. Това със сигурност го можеш.

— Алфи... — Магнус не искаше да го лъже, но и не искаше да се въвлича в подобен разговор. Не тук и сега. И все пак трябваше да каже нещо . — Спомените са важни — рече той.

— Но болят , Магнус. Мисълта за нея ми причинява болка.

Магнус наистина не искаше да чува такива приказки толкова рано сутринта — за болезнени спомени и желание да забрава. Веднага трябваше да прекрати разговора.

— Имам нужда от една бърза вана, за да се освежа. Пусни румсървиса, ако обичаш. Ще се почувстваш по-добре, когато хапнеш.

Магнус потупа Алфи по рамото и тръгна към банята. Наложи се да вдигне двама спящи от ваната и от пода, за да се заеме с тоалета си. Когато излезе, от румсървиса бяха докарали шест масички на колелца, отрупани с всичките кани с доматен сок, яйца, грейпфрут и кафе, нужни, за да прояснят утрото. Част от спалите като мъртъвци гости се бяха надигнали и шумно се угощаваха, като споделяха данни за състоянието си, за да стане ясно кой е най-зле.

— Видя ли подаръците ни, Магнус? — попита един мъж.

— Видях, благодаря. Много ми трябваха резервни гуми.

— Свалихме ги от една полицейска кола, за да им върнем за погрома над бара ти.

— Колко мило! Като отвори дума, май трябва да проверя какво е останало от заведението ми. Снощи полицаите не изглеждаха особено щастливи.

Никой не забеляза излизането му. Продължаваха да ядат, да пият, да разговарят и да се надсмиват над страданията си. От време на време някой тичаше към банята, за да повърне. Това се повтаряше почти всяка нощ и почти всяка сутрин. В хотелската му стая се появяваха непознати с махмурлук, които сутринта се съвземаха, търкаха лица, заприличали на еноти от размазания грим, търсеха шапки, пера, огърлици, телефонни номера, обувки и изгубено време. Не беше лош живот. Но нямаше да трае дълго. Нищо не трае дълго.

Накрая всички заприличваха на Алфи, призори плачеха на канапето, изпълнени със съжаления. Затова Магнус странеше от такива проблеми. Не спирай да се движиш. Не спирай да танцуваш.

Той започна да си подсвирква, щом затвори вратата на апартамента, и в коридора свали шапка на една много възмутена дама. Явно беше чула глъчката вътре. Когато се качи в асансьора към фоайето, беше в толкова добро настроение, че даде на пиколото пет долара.

Доброто настроение на Магнус оцеля само пет минути. Това пътуване с такси не беше весело като предишното. Упоритото слънце прежуряше, таксито се давеше и гаснеше, а движението беше по-натоварено от обичайното — около тях имаше поне шест коли, които надуваха клаксони и бълваха отровни газове. Той забеляза и полицейски, които му напомниха за изстраданото вечерта унижение.

Когато стигна на Двайсет и пета улица, видя истинския мащаб на погрома. Вратата на магазина за перуки беше разбита и криво-ляво заменена с дървена дъска и верига. Магнус я отвори, като изстреля с пръсти малка синя мълния. Магазинът за перуки беше претърпял сериозни щети — витрините лежаха преобърнати, а перуките плаваха в плитко езерце от бира и вино като странни морски създания. Скритата врата беше откъртена от пантите и захвърлена в другия край на помещението. Магнус заджвака по тесния проход. По него течеше дълбок половин педя ручей от смърдящ алкохол, който се стичаше по трите стъпала към бара. Вратата беше на трески, а зад нея всичко тънеше в разруха — счупено стъкло, строшени маси, купчини отломки. Дори невинният полилей беше съборен от куката си и лежеше на парчета върху остатъка от дансинга.

Но не това беше най-лошото. Насред разрушението, на един от трите оцелели стола, седеше Олдъс Никс, висшият магьосник на Манхатън.