Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

И така, Магнус запретна ръкави и се хвана на работа — събра стъклата, счупените столове и маси на купчина. Взе парцал и започна да бърше мръсотията от алкохол, кал и трески. След няколко часа се измори и отегчи, затова щракна с пръсти и веднага приведе всичко в ред.

Думите на Олдъс още кънтяха в ума му. Нещо трябваше да се направи. Трябваше да каже на някого. На някой по-отговорен и по-заинтересуван от него, който да се заеме с проблема. Разбира се, това означаваше само едно.

* * *

Ловците на сенки не биха стъпили в незаконен локал. Те уважаваха мунданската забрана на алкохола (както винаги верни на мотото „Законът е суров, но е закон"). Това означаваше, че Магнус трябваше да отиде до Горен Ийст Сайд, в Института.

Великолепието на Института винаги го смайваше — той се издигаше над останалите сгради, неподвластен на времето и непреклонен в готическото си неодобрение към всичко модерно и променливо. Долноземците не влизаха в Института през главната врата, а през убежището. Но Магнус не беше обикновен долноземец и връзките му с ловците на сенки бяха отдавнашни и добре известни.

Това не означаваше, че получи топъл прием. Когато го пусна вътре, икономката Едит каза само: „Чакай тук", и го остави във фоайето, където той заоглежда критично старомодната украса. Ловците на сенки определено си падаха по бургундскочервените тапети, лампионите във формата на рози и тежките мебели. Тук времето винаги течеше бавно.

— Ела — рече Едит, щом се върна.

Магнус я последва по коридора към приемната, където Едгар Греймарк, директорът на Института, стоеше пред една поставка за книги.

— Едгар — кимна Магнус. — Виждам, че си се поддал на натиска и си инсталирал телефон.

Той посочи апарата, който беше сложен на една малка масичка в тъмен ъгъл, сякаш за да бъде наказан заради самото си съществуване.

— Това е някаква проклетия. Чувал ли си как пращи? Но пък така мога да говоря с другите институти и да поръчвам лед...

Едгар остави книгата, която четеше, да се затвори.

— Какво те води при нас, Магнус? Разбрах, че въртиш локал. Вярно ли е?

— Напълно вярно — каза Магнус с усмивка. — Макар че в момента може да послужи по-скоро като купчина разпалки.

Едгар не поиска обяснение на тази забележка и Магнус не предложи такова.

— Наясно си, че продажбата на алкохол е противозаконна — продължи Едгар, — но предполагам, че точно затова ти харесва.

— Всички трябва да си имат хоби — отвърна Магнус. — По една случайност моето включва незаконна търговия, пиене и гуляи. Чувал съм и за по-лоши.

— Ние нямаме време за хобита.

Ловци на сенки.... Винаги по-добри от теб.

— Тук съм, защото чух някои неща в онзи мой локал. Неща за долноземците, които може би ще искате да научите.

Магнус разказа всичко, за което се сети, за думите на Олдъс и за странното му поведение. Едгар слушаше с каменно изражение.

— Значи, всичко се основава на бръщолевенията на Олдъс Никс? — попита той накрая. — Всеизвестно е, че напоследък не е много на себе си.

— Живял съм по-дълго от теб — отбеляза Магнус. — Имам богат опит и съм се научил да вярвам на инстинктите си.

— Ние не действаме по инстинкт. Разполагаш ли с някаква информация, или не?

— Като се има предвид дългата ни история, Едгар, мисля, че можете да се доверите на думата ми.

— Какво очакваш да направим?

Магнус се подразни, че трябва всичко да му обяснява. Беше дошъл при ловците на сенки с информация и не беше негова работа да им разяснява подробно значението й.

— Може би да поговорите с него? — предложи той. — Направете това, в което най-много ви бива — наблюдавайте.

— Ние винаги наблюдаваме, Магнус. — Магнус долови в тона му лек сарказъм, който не му се понрави. — Ще имаме предвид всичко това. Благодарим за посещението. Едит ще те изпрати.

Едгар натисна един звънец и киселата Едит се появи на мига, за да изпроводи долноземеца от къщата.

Преди да иде в Института, Магнус беше решен да не предприема нищо. Просто да им предаде информацията и да продължи безкрайния си живот. Но пренебрежението на Едгар към тревогите му го амбицира. Олдъс живееше в хотел „Дюмон" на Сто и шестнайсета улица. Не беше много далече. Точно над Италианския Харлем, на двайсетина минути пеша, така че Магнус пое на север.

Кварталите на Ню Йорк бяха много разнородни. Горен Ийст Сайд бе до болка изпълнен с пари и самодоволство, но след него къщите ставаха по-малки, шофьорите по-агресивни, а конските файтони — по-чести. След Стотна улица децата бяха по-буйни, играеха уличен бейзбол и се гонеха по платното, а майките им крещяха от прозорците.