Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Магнус — рече той. — Най-сетне, чакам те от час.

Олдъс беше стар — дори за магьосник. Датираше отпреди новата ера. Като се имаше предвид докъде стигаха спомените му, всеобщото мнение бе, че е почти на две хиляди години. Въпреки това изглеждаше в края на петдесетте, с изящна бяла брада и поддържана бяла коса. Магьосническият му знак бяха животински нокти по ръцете и краката. Краката бяха скрити от специални ботуши, едната му ръка винаги беше в джоба, а другата стискаше сребърната топка на дълъг черен бастун.

Присъствието му насред разрухата приличаше на обвинение.

— С какво заслужих тази чест? — попита Магнус и внимателно пристъпи през бъркотията по пода. — Или винаги си искал да видиш потрошен бар? Гледката не е за изпускане.

Олдъс избута с бастуна си парче от счупена бутилка.

— Има и по-добри занимания, Магнус. Наистина ли искаш да си губиш времето, като продаваш алкохол на мунданите?

— Бейн...

— Олдъс ... Забърквал съм се в много проблеми и битки. Няма нищо лошо да искаш да заживееш спокойно и да избягваш неприятностите.

Олдъс махна с ръка към разрухата.

— Това не е неприятност — обясни Магнус. — Не и истинска неприятност.

— Но не е и сериозно занимание.

— Защо да не се насладя за малко на живота? Имаме цяла вечност. Трябва ли да я прекараме в усилен труд?

Глупав въпрос. Олдъс вероятно бе постъпил точно така.

— Магнус, не може да не си забелязал промените. Те са в ход. Световната мунданска война...

— Мунданите вечно воюват — отвърна Магнус, събра няколко столчета на счупени винени чаши и ги подреди в редичка.

— Не и така. Не и толкова глобално. Освен това прибягват и до магията. Създават светлина и звуци. Общуват от разстояние. Това не те ли тревожи?

— Не, никак.

— Значи, не виждаш какво предстои?

— Олдъс, прекарах тежка нощ. За какво говориш?

— То идва, Магнус. — Гласът на Олдъс внезапно стана много дълбок. — Можеш да го усетиш. Идва и всичко ще се разпадне.

— Кое идва?

— Преломът и падението. Мунданите вярват само в книжните си пари и когато те се превърнат в пепел, целият свят ще се обърне с главата надолу.

Изглежда, дори на магьосниците им се разхлопваха дъските. Всъщност най-вече те бяха с разхлопани дъски. Легне ли на плещите ти бремето на цяла вечност — обикновено посред нощ, когато си сам — тежестта става непоносима. Знанието, че всички ще умрат, а ти ще продължиш да живееш в някакво неясно бъдеще, населено от кой знае кого, и всичко все ще се разпада, а ти ще продължаваш ли, продължаваш...

Олдъс се замисли за това. Или поне така изглеждаше.

— Искаш ли питие? — предложи Магнус състрадателно. — Скрил съм няколко специални бутилки в сейф под пода в задната стая. Пазя „Шато Лафит Ротшилд" от 1818 година за черни дни.

— Мислиш, че това е решението за всички проблеми, нали, Бейн? Пиене, танци, любов... но чуй ми думата, нещо се задава и ще сме глупаци, ако си затваряме очите.

— Да съм твърдял, че не съм глупак?

— Магнус! — Олдъс рязко се изправи, удари с бастуна си по пода и из отломките запращяха лилави мълнии. Дори когато говореше глупости, той си оставаше могъщ магьосник. Е, за две хиляди години все трябваше да е научил нещо. — Когато решиш да бъдеш сериозен, обади се. Но не отлагай твърде дълго. Сега живея в хотел „Дюмон“ на Сто и шестнайсета улица.

Магнус остана сам сред подгизналите останки на бара си. Долноземка, която идва и започва да бръщолеви за проклятия и бедствия, можеше да бъде игнорирана. Но ако след нея се появи Олдъс и ги наприказва същите...

...освен ако самият той не беше пуснал слуха, все пак не изглеждаше съвсем с всичкия си.

Да, това звучеше правдоподобно. Висшият магьосник на Манхатън леко откача, започва да говори за прокоби, мундански пари и бедствия... някой дочува, разпространява слуха и накрая той, както винаги, стига до Магнус.

Магнус потупа с пръсти по напукания мрамор на някога кристалночистия бар. Наистина беше забелязал, че напоследък времето тече по-бързо. Олдъс имаше известно право. Времето бе като вода, понякога ледена и бавна (през двайсетте години на осемнайсети век... никога повече ), друг път бе спокойно езерце, тих ручей или стремителна река. Понякога се превръщаше в пара, която се разтваря, докато преминаваш през нея, обгръща всичко в мъгла и пречупва светлината. Такива бяха двайсетте години на двайсети век.

Ала дори в подобно бързотечно време нямаше как скоро отново да отвори бара си. Трябваше да поддържа илюзия за нормалност. Няколко дни или седмица. Можеше дори да го почисти по мунданския начин, да наеме хора с кофи, летви и гвоздеи. Или пък да го направи лично. Вероятно щеше да му е от полза.