Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Голяма част от заведението бе заета от сцената и дансинга, който пулсираше под тропота на танцуващите. На сутринта щеше да е почистен и полиран, а драскотините от хилядите удари на обувките за танци нямаше да личат. Магнус внимателно се провря сред хората, които бяха така пияни и погълнати от забавлението, че дори не го забелязаха. Той се наслаждаваше на леките (понякога не толкова леки) удари на летящи ръце и ритащи крака, на усещането да е сред топли тела и да се носи на вълната на танцуващото множество, което приличаше на плътна, пулсираща маса.

Малката вампирка беше на не повече от шестнайсет години и му стигаше едва до гърдите. Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Да ви почерпя едно питие? Насаме? Отзад?

Връхчетата на зъбите й отново изскочиха, когато се усмихна.

Магнус се почувства окуражен — подобна леко зъбата усмивка вероятно не бе предизвикана от глад. Понякога алкохолът караше вампирските зъби да се покажат, но често, когато бяха наквасени, вампирите, също като мунданите, търсеха единствено солени храни и любовни преживявания.

— Насам — рече той, дръпна една завеса и разкри къс коридор, който водеше към врата в дъното. Точно зад главното помещение на клуба Магнус беше създал малка частна стая с цинков барплот. Тя беше обградена с големи, озарени отвътре от електрическа светлина стъклени панели с изображения на Дионис, гръцкия бог на виното. Там Магнус държеше най-доброто и най-лошото от стоката си и уреждаше поверителни дела.

— Не мисля, че сме се срещали — каза Магнус, когато тя се пльосна щастливо на столчето до бара и се завъртя.

— Но аз знам кой си. Ти си Магнус Бейн.

Говореше с един от нюйоркските акценти, с който Магнус още не беше свикнал, макар че живееше тук от месеци. Беше крещящ и отчетлив като примигваща неонова реклама. Носовете на обувките й за танци от ярешка кожа бяха ожулени, а по токчетата имаше петна от кал и от някакви други вещества, за които той нищо не искаше да знае. Това бяха обувки за танци и за ловуване.

— А как да те наричам?

— Наричай ме Доли — отвърна тя.

Магнус извади бутилка охладено шампанско от голямата вана с лед, в която имаше поне шейсет такива бутилки.

— Тук ми харесва — обяви Доли. — Изискано е.

— Радвам се, че мислиш така.

— Mнo'o места са изискани — продължи тя, посегна към един буркан на бара и си взе няколко накиснати във вишновка черешки. После започна да ги къса с дългите си (и вероятно мръсни) нокти. — Но само се преструват на изискани. Тук е друго. Имаш хубаво вино. Като т'ва.

Тя посочи долнопробното шампанско, от което Магнус тъкмо й наливаше. Бутилката, както и останалите във ваната, беше много красива, но бе напълнена с евтино газирано вино и след това запечатана отново. Вампирите пиеха много и присъствието им тук му излизаше скъпо, а и беше сигурен, че тя няма да усети разликата. Оказа се прав. Момичето изпи половината чаша на една глътка и му я подаде за още.

— Е, Доли — каза Магнус, докато пълнеше чашата. — Не ме интересува какви ги вършиш по улиците и където и да било, но си харесвам клиентелата. Смятам, че доброто обслужване изисква да се погрижа вампирите да не ги изядат под моя покрив.

— Не съм дошла да се храня — рече тя. — Ходим до „Боуъри" за това. Казаха ми да дойда тук и да питам за теб.

Да, обувките определено намекваха за „Боуъри". Улиците в долната част на града често бяха кални.

— Нима? И кой е така любезен да се интересува от мен?

— Никой.

— Никой е любимото ми име — отбеляза Магнус.

Момичето се изкикоти и се завъртя със столчето. Пресуши отново чашата, протегна я за още и Магнус я напълни.

— Моят приятел...

— Никой.

— Никой, да. Срещнах го наскоро, но той е от нашите, сещаш ли се?

— Вампир.

— Точно. Е, те искат да ти кажа нещо. Казаха да се махнеш от Ню Йорк.

— Така ли? И защо?

Тя се изкикоти в отговор и донякъде се плъзна, изхлузи се леко от столчето и начена пиянски чарлстон на музиката, която гърмеше зад стената.

— Ами щото — рече, танцувайки — тук ще стане малко опасно. Заради мунданските пари и някаква прокоба. Всичко ще се срине или нещо такова. Парите де. А това значи, че светът ще свърши...

Магнус въздъхна вътрешно.

Долноземието на Ню Йорк бе едно от най-странните места, които беше посещавал, и отчасти заради това се зае да предлага незаконен алкохол на мунданите. Все пак не успяваше да се опази напълно от тези глупости. Хората ходеха на бар, за да говорят, долноземците също. Върколаците бяха параноици. Вампирите — клюкари. Всички имаха версии. Все нещо щеше да се случи, нещо голямо. Времената бяха такива. Мунданите изкарваха абсурдно много пари на Уолстрийт и ги харчеха за труфила, кино и пиячка. Магнус разбираше това. Но долноземците се занимаваха с налудничави прокоби и безсмислени съперничества. Клановете се бореха за контрола над малки и незначителни територии. Феите действаха както винаги — от време на време отмъкваха по някого пред Сентрал Парк Казино и го примамваха в техния свят с обещание за незабравимо парти.