Джефри Дивър - Пастирът

Усетих как няколко чифта очи се насочват към мен.

Значи Уестърфийлд ми беше напипал слабото място. Много слабо място.

— Ще си стиснем ли ръцете? — попита прокурорът. — И всеки да поеме по своя път. Не ти ли омръзна да си на прицел, Корт?

«Сделката на Неш», кръстена на известния математик Джон Неш, е любима на теоретиците на играта. И на мен. Подобно на Затворническата дилема и тя е с отворен край. Става дума за следното — двама играчи се състезават за част от нещо делимо. Да речем двама началници, които трябва да си поделят административен асистент с работно време от четирийсет часа седмично. Всеки играч написва на лист хартия по колко часа иска да работи за него асистентът, без да знае желанието на другия. Ако сборът се равнява на четирийсет или по-малко, всеки получава асистента за поисканото време. Ако сборът надвишава четирийсет, никой не получава асистента.

Сега очевидно се бях превърнал в обект на подялба между Елис и Уестърфийлд.

Теорията на играта обаче е приложима само ако правилата са договорени ясно предварително. В «Сделката на Наш», разиграваща се в този случай, и двамата играчи не подозираха един фактор — че обектът на сделката — тоест аз — също може да се окаже участник в играта.

Уестърфийлд и Елис се впуснаха да предлагат варианти за достоен изход от положението, на които не обърнах никакво внимание.

— Джейсън? — прекъснах ги след малко. Той млъкна и ме погледна.

— Няма да напусна. Няма да пиша никакви писма. Ти ще забравиш случая.

И Елис, и Уестърфийлд примигнаха. Прокурорът впери очи към не по-малко изненаданата си асистентка, която опипваше перлите си.

Хладна усмивка раздели тесните устни на Уестърфийлд.

— Да не би да…

Не пожела да изрече «да ме заплашваш», но злокобното изречение се бе насочило точно в тази посока.

— Корт, спокойно — намеси се Елис. — Ще измислим нещо. Има място за компромиси.

Станах и затворих вратата.

Уестърфийлд изглеждаше объркан. Елис мечтаеше да е другаде. Дюбоа си позволи нещо като усмивка. Копие на моята.

— Имаш думата — казах иМ и се облегнах назад.

Уча протежетата си как да се справят с професионални убийци и поръчители. Уча ги и как да се справят със съратниците ни.

Тя се обърна към Уестърфийлд и подхвана любезно:

— Сър, докато разследвахме случая с господин Албъртс и сенатор Стивънсън, решихме за уместно да открием точно кога и как са разбрали, че с операцията по охраната на Кеслерови е натоварена нашата организация. Съществен въпрос, който измъчваше мен и Корт. Няма, разбира се, официални документи, оповестяващи естеството и срока на задачите ни. Жизненоважно е организацията ни да остава възможно най-анонимна. Както навярно се досещате, не бихме могли да действаме ефективно, ако всеки наднича и си пъха носа в работата ни. Всъщност всички агенции в съдебната система получават изрични указания да не споменават за съществуването ни и още по-малко за поетите от нас ангажименти.

— Пъхане на носове? — вдигна раздразнено ръце Уестърфийлд с подтекст: «Давай по същество».

— Телефонните разпечатки — получени със съответната съдебна заповед, разбира се — свидетелстват, че Санди Албъртс се е обаждал в кабинета ви един час преди да дойде тук в събота да обсъжда темата за нелегалното подслушване с директор Елис и с Корт. Преди това телефонно обаждане нито Албъртс, нито сенатор Стивънсън са знаели, че сме включени в случая «Кеслер».

— Моят кабинет? Какъв абсурд!

Дюбоа примигна.

— Всъщност не, сър. Ето ви телефонните разпечатки. — Тя разтвори папката и гривната иМ звънна като камбанка. Тактическите операции бяха приключили и тя си беше закичила пак любимото бижу. — Подчертала съм с жълто информацията. В малко по-светъл цвят, отколкото бих желала. Но ги виждате, нали? Опитах и със синьо. Но ми се стори твърде тъмно.

Крис Тийзли стискаше трескаво бележника си. Симпатичното иМ бледо лице стана мораво. Перлите сякаш отразиха промяната в тена иМ, но може би въображението ме подвеждаше.

Тя прошепна:

— Албъртс знаеше за Кеслерови. Знаеше името. Предположих… че се интересува просто кой е назначен да ги охранява. Само това попита. Помислих… помислих… че няма проблем.

Клер Дюбоа, слава богу, не отклони очи от Уестърфийлд и не погледна дори за милисекунда към злощастната си колежка.

— А, да… — проточи прокурорът.

След миг, през който единственият звук в стаята долиташе от гривната на Дюбоа, която прибираше документите в куфарчето си, Уестърфийлд издаде напред долната си устна: