Джефри Дивър - Пастирът

Тъкмо свивах по «Кинг Стрийт», когато получих съобщение. Отбих встрани и го прочетох. Подвоумих се, вперил поглед към Масонския храм.

Глава 72

Джоан Кеслер ме чакаше в «Галерия» в Тайсънс Корнър — по-модерния от двата търговски центъра, долепени един до друг край магистралата в съседство с административната сграда, където бях разпитвал Аслан Цагаев.

В «Галерия» се помещават магазини на «Риц-Карлтън», «Дебиърс» и «Версаче» и винаги съм се чудил как оцелява, понеже освен по Коледа винаги е почти безлюдна.

Седнала до поразклатена маса, Джоан стискаше чаша чай в просторната зала в центъра на мола. Пак «Старбъкс».

Около месец след приключването на операцията подопечните запазват кодираните си телефони — за всеки случай. След това софтуерът блокира кодовете и номерата и те ги изпращат в пощенска кутия или ги изхвърлят. Преди половин час бях получил съобщение от Джоан с молба за среща.

Вече се бях обадил на нея, на Райън, и разбира се, на Аманда и им бях обяснил всичко. Взехме си сбогом. Подписах и документа, прекратяващ официално операцията.

Очевидно не съвсем.

Взех си кафе и седнах при вглъбената жена.

— Как се чувстваш? — попита ме тя.

Изпитвах неудобство да обсъждам болежки и незараснали пръсти на краката и лаконично отвърнах:

— Добре. А Райън?

— Възстановява се. Утре се прибира вкъщи.

— Аманда?

— Добре е. Взела е на мушка корупцията във Вашингтон.

— Наглеждай блоговете иМ — казах. — Не бива да ме споменава.

— Вече проведох този разговор — усмихна се Джоан.

— Гледа ли новините? За Стивънсън?

— Да… Виж, Корт, останах с усещането, че никой от нас не ти благодари както трябва. Мислех си за всичко, което направи. Едва не те убиха. А ние не сме ти близки. Ние сме никои.

Възцари се неловко мълчание.

— Вие сте работата ми — наруших го най-сетне.

— Въпреки това ти благодаря.

Разбирах обаче, че поиска да се срещнем не само за да ми изкаже признателност. След известно време Джоан добави:

— Има и още нещо. Една молба. Не бива, но… не знаех към кого другиго да се обърна.

— Разбира се. Давай.

— Става дума за Мари. — Джоан приведе глава. — И тук се провалих.

Чаках, съзерцавайки зяпачите пред витрините.

— Отказва да разговаря с мен, но случайно дочух. Пак се пренася при Андрю. Опитах се да я разубедя, но тя дори не ме изслуша. Грабна си куфара и излетя през вратата… Тя пак ще се остави да я нарани.

Джоан ме докосна по ръката. Странно усещане. Когато възприемаш подопечните си като пионки, които трябва да пазиш, физическият контакт не е обичайно явление. Аби ни съветваше да го отбягваме.

Тази мисъл, разбира се, ми навя спомени за целувката на Мари над река Потомак.

— Ще поговориш ли с нея? — прошепна Джоан. — Моля те. Знам, че не ти влиза в задълженията. Но тя отказва да ме изслуша. Може би никога няма да ми проговори…

В очите иМ блеснаха сълзи. Едва за втори път, откакто я познавах.

Чувствах се неловко.

— Къде е сега?

— Уговори си среща с него след час във Вашингтон Парк.

Както ясно съм обяснил на Клер Дюбоа и другите ми протежета, задачата на пастира приключва в мига, когато арестуват или неутрализират поръчителя и наемниците му. Терапията, разводите, трагичните инциденти, щастливите завършеци — всички тези възможни финали нямат нищо общо с нас. Когато след преживяния ужас животът на Кеслерови потечеше в нормалното си русло — по един или друг начин — аз щях да съм в ново убежище или някъде по пътищата, пазейки нови подопечни.

— Моля те.

Отново си спомних зъберите над река Потомак. И буйно разпенените иМ води под мен.

— Добре…

Тя притисна още по-силно ръката ми.

— О, благодаря ти…

Избърса сълзите. Станах.

— Корт…

Обърнах се.

— Веднъж стана дума какво е да вкусиш от два живота. Да имаш професия като твоята или моята и после да създадеш семейство… Казах, че е невъзможно да имаш и двете. Но не съм съвсем сигурна. Може би ти ще успееш. Ако постъпваш, както трябва. — По лицето иМ грейна нехарактерна усмивка. — И ако го желаеш истински.

Не знаех как да иМ отговоря. Кимнах за сбогом и накуцвайки леко, тръгнах към колата.

След четирийсет минути пристигнах във Вашингтон Парк, недалеч от Дюпон Съркъл. Паркът беше малък, наследство от ранните дни на града. В града слагат нови пейки. Чувам, че били изработени от рециклирани гуми и картонени опаковки. Много екологично и благотворно за човечеството, разбира се, но аз предпочитам по-старите, като тези тук. Изглеждат, сякаш са от времето, когато Теди Рузвелт е работел на три мили оттук, на Пенсилвания Авеню. Черно ковано желязо, ръждясало тук-там, с дървени греди за седалки, грапави от честото немарливо пребоядисване.