Джефри Дивър - Пастирът

— Най-добре да се заемаме да пратим в затвора сенатора et son ami . — Стана. Асистентката му го последва. — Довиждане, джентълмени… и дами.

Двамата излязоха.

Очевидно неговото слабо място беше по-уязвимо от моето.

Глава 71

Отворих сейфа в кабинета си и извадих играта, която бях получил в събота.

Когато развих меката опаковка и вдигнах капака, ме лъхна миризма на стара хартия и картон. И много приятно ухание на кедър. Харесва ми, че игрите имат история. Тази специално бе купена от магазина през 1949 година. Беше преминала през няколко поколения от едно семейство или пък я бяха продали на търг или на някой пансион в Ню Ингланд, където са я сложили в салона за забавление на гостите през мрачните съботни следобеди, когато дъждът е възпрепятствал разходките сред природата.

Мирисът на нафталин подсказваше, че напоследък е пребивавала в някой скрин. Дъската беше протъркана и лекьосана — една от причините да я купя на сметка — та се запитах колцина ли са движили пуловете между двата иМ края, кои са били те, какво ли правят сега, ако са още между живите.

Въпреки находчивостта си и съвършената графика, компютърните игри не могат да съперничат на обаянието на триизмерните си предшественици.

Пуснах играта в пазарския плик. Беше четири следобед и се канех да се прибирам у дома.

Върху бюфета в отсрещния край на кабинета ми светеше екранът на малък телевизор с изключен звук. Погледнах натам и видях, че Си Ен Ен тръби: «Актуална новина». Дюбоа не би пропуснала да поразсъждава над израза — актуална новина, новината на деня, новините накратко…

Прочетох текста — Лайънел Стивънсън обявил, че напуска незабавно Сената. Бил обект на разследване, но подробности не се съобщавали. Арестували Санди Албъртс, личния му асистент, както и директора на Комитета за политическа активност, подкрепящ сенатора, и партньор на Албъртс в бившата му лобистка фирма.

Каквито и недостатъци да имаше Уестърфийлд, мудността определено не беше сред тях.

Сепна ме глас откъм прага. Изключих телевизора.

— Готова съм — каза секретарката ми Барбара. — А ти?

Взех документа и го прочетох. Заповедта, освобождаваща Кеслерови от опеката ни, беше чиста формалност — ако наемният убиец например не беше разбрал, че поръчителят е задържан, и нападнеше подопечните ни, щяхме да се озовем на мястото на мига, независимо че на книга не отговаряхме вече за тях. Но ние сме федерална агенция като всяка друга и това означава попълване на много бланки, половината от които финансови отчети, убеден съм. Подадох подписания документ на Барбара и иМ съобщих, че ще се върна след три дни, може би четири, но винаги може да ми се обади. Знаеше го, но реших да иМ напомня за собствено успокоение.

— Почини си. — Майчинският съвет погали слуха ми. — Не изглеждаш много добре.

Ефектът от сълзотворния спрей беше отшумял, доколкото усещах. Намръщих се. Тя обясни:

— Още накуцваш.

— Нищожна драскотина.

— Остави пръста да заздравее.

Засмях се с пълното съзнание, че никога не бих успял да съчиня подобна реплика. Мари и Фреди бяха прави — не се шегувам често. Но се зарекох да запомня фразата с пръста и заздравяването, макар да се съмнявах, че ще стане.

Взех играта, компютъра и раницата с дрехи и отидох в офиса на Дюбоа. Тя разговаряше по телефона. Игривият тон ми подсказа, че навярно от другата страна беше любителят на котки. Или нов любител на котки. Във всеки случай моментът очевидно беше назрял за романтична вечеря. Тя му описваше — с типичните подробности и отклонения — пилешкото блюдо, което бе намислила.

Помахах иМ за довиждане. Тя вдигна показалец да почакам минутка.

Но аз не исках да затваря. Прошепнах:

— Трябва да вървя. И благодаря. Добра работа!

Усмивката беше бледа, но очите иМ светнаха. Спомних си, че когато Аби Фалоу ме хвалеше, реагирах съвсем иначе. Свеждах очи и отклонявах комплимента. Реших, че Дюбоа е на по-прав път. Шегуваше се понякога, споделяше странните си наблюдения, говореше си сама. Претегляше чувствата и в двете посоки — навън и навътре. Така трябваше. Ако можех да върна времето и да се променя, бих се променил.

Но миналото си е минало. Не само се появява в най-неочаквани и най-неудобни моменти, но е застинало като скала.

Оставих я да довърши кулинарния монолог и отидох в гаража да взема личната си кола — тъмночервено «Волво». Кариерата ми не е от най-безопасните на света, но карам същата марка, на която татко — застрахователният адвокат — поверяваше живота на семейството си. Не изглежда стилно, но кой се нуждае от стил? Разходът на гориво обаче е приличен.