Джефри Дивър - Пастирът

Примигнах изненадано.

Пеги се разсмя. Дребна, но силна, с лице, покрито с лунички и досега — макар да бе подминала трийсетте — тъмнокосата ми съпруга ме прегърна и едва не ме събори. Тя обаче запази равновесие — силна, както казах — и обгърнала ме през кръста, ме преведе през вратата.

— Дойде си по-рано — намръщи се. — Да кажа ли на любовника си да скочи през прозореца на спалнята?

— Може ли да готви? — попитах. — Ако може, помоли го да остане.

Пеги ме сръга в ребрата и пак се засмя. Оставих пакетите и я прегърнах. Устните ни се срещнаха и се задържаха дълго така.

— Значи задачата приключи по-бързо?

Забелязах как погледна в огледалото и отметна правата си коса. Очакваше да се прибера на другия ден. Обикновено се поиздокарваше, когато се прибирах след дълго отсъствие. Това ми харесваше. Не се обадих, за да не я притеснявам, и защото обичам да я изненадвам — като сега, а и за годишнини и рождени дни; след две седмици щяхме да празнуваме петнайсет години семеен живот.

— Какво ти е на главата?

— Непохватен съм, знаеш. Щурах се из един строеж.

— Използвай каска — укори ме тя.

— Обикновено не забравям. Майка ти и баща ти ще ни гостуват ли през почивните дни?

— Да. С Оскар.

— С кого?

— Кучето им.

— Знаех ли, че имат куче? — Наистина не помнех.

— Споменавали са.

— Каква порода?

— Някаква смесица… чихадудъл или нещо подобно.

— Момчетата? — озърнах се.

— Джеръми е в стаята си, говори по телефона с брат ти. Сам е в леглото. Ще ти приготвя вечеря.

— Сандвич може би. И вино. Голяма чаша вино.

— Хайде.

Тя стовари багажа в коридора, чиито плочки се канех да сменям, откакто преди месец тръбата в банята се самоуби. Пеги ме поведе в кухнята и отвори хладилника. Преди да се залови с храната, приглуши осветлението и запали няколко свещи.

Наля по чаша френско шардоне — «Кот д'Ор» — и за двамата.

Вдигнахме наздравица.

— Колко ще останеш?

— Четири дни.

— Наистина!

Тя пристъпи напред, притисна се към мен и ме целуна силно. Дланта иМ се плъзна по гърба ми и спря точно на мястото, където допреди час се намираше кобурът ми.

След малко отстъпи назад.

— Споменах ли, че се връщам за пет дни? — казах.

— Какво искаш да направя, за да стане седмица? — прошепна, долепила устни до ухото ми.

Усмихнах се, макар дори с Пеги да не бях най-усмихнатия човек на света.

Още няколко целувки и когато тя се отдръпна, иМ казах:

— Виж какво открих.

Излязох в коридора, взех пазарския плик и извадих играта, която бях получил в събота. Разопаковах я и оставих кутията между нас.

— О, божичко… — Пеги не е встрастена в игрите колкото мен, но понеже в дома ни те превъзхождат по численост книгите, се е превърнала в експерт по неволя. — Не ме ли лъжат очите?

— Оригинална е.

Ставаше дума за първото издание на «Канди Ланд» — най-простичката и навярно най-популярната детска игра. Като малки с братята и приятелите ми я обожавахме. Теглят се карти и се движат пионки по пейзаж, изпъстрен с шоколадови блата и карамелени планини.

— Джер вече е голям, предполагам. Но Сами ще я хареса.

— Не, ако ти се включиш, Джеръми също ще играе.

Права беше.

— А сега седни и си почини — подкани ме Пеги. После усмивката иМ помръкна. Огледа ме изпитателно. — Да не би да спортуваш тайно? Отслабнал си.

— Този път не случих на място с добри ресторанти за бързо хранене.

— Хмм…

Тя отвори отново хладилника, а аз влязох в дневната. Отпуснах се в скърцащия фотьойл, заобиколен от моите сто двайсет и една игри по полиците. Осени ме мисъл — мисъл, свързана с един от скорошните ми подопечни.

По-права си, отколкото предполагаш, Джоан. Не е невъзможно да имаш два живота. Пред хората, насаме. Тъмнина, светлина. Лудост, здравомислие…

Но да запазиш равновесие изисква много усърдие. Свръхчовешко усилие понякога.

Трябва да пропъждаш всеки спомен и всяка мисъл за другия си живот, живота с хората, които обичаш, когато изникне в ума ти. Ако ли не, разсейването може да се окаже фатално.

Трябва да приемаш самотата на потайността. В дните — четири, пет, повече — прекарани по пътищата или в убежищата и в градската къща в Александрия, субсидирана от държавата, за да бъда на разположение близо до службата. Макар да се намира в съседство с любимия ми игрален клуб, макар да съм занесъл там част от любимите игри от личната ми колекция, макар да е окичена със свидетелства и грамоти от Дипломатическата служба и от настоящата ми организация, тя е празно място с дъх на картон и боя. Не е дом .