Джефри Дивър - Пастирът

Привели глави, с Аманда се втурнахме покрай лумналите до бяло огньове. Излетяхме през вратата и се озовахме в коридора на втория етаж. Опасявах се да не би изходът да е заключен и от тази страна, но се оказа, че не е, и аз си проправих път с един ритник.

Чуха се откоси от автоматичен пистолет, избухна още една граната, после още една. Лавинг беше разбрал, че съм побягнал с Аманда. Двамата оцелели наемници се мъчеха да обезвредят възможно най-бързо Поуг и да се втурнат след нас.

С Аманда вече се спускахме надолу по стълбите. Стигнахме приземния етаж и затичахме по безкрайния коридор към изхода. Зави ми се свят да се озъртам към вратите от двете ни страни и назад. Най-често поглеждах назад, откъдето най-вероятно щяха да се появят Лавинг и оцелелият му партньор.

Нови експлозии и откоси от автоматично оръжие, все по-приглушени, защото вече наближавахме изхода.

Тогава чух болезнено стенание.

Беше Поуг. Несъмнено. Разнасяше се още миг-два, докато фосфорът прогаряше якето и панталоните му, за да порази кожата. Най-сетне прозвуча самотен изстрел и виковете и стрелбата секнаха.

Запитах се дали е сложил край на живота си.

Ужасяваща мисъл, но трябваше да я отпъдя. Защото Лавинг и партньорът му щяха да ни догонят всеки момент. Продължихме напред. Вратите ме притесняваха. Бяха разположени по-навътре в стената и отдалеч нямаше начин да разбера дали някоя не зее отворена. Вярвах на постовия, че при момичето има четирима, но нищо чудно поръчителят и телохранителите му да бяха пристигнали и чули стрелбата и да се бяха скрили тук, на приземния етаж.

Реших обаче, че няма значение. По-важно беше да напредваме бързо.

Аманда обаче губеше сили. Адреналинът стихваше и истерията вземаше връх. Тя плачеше, дишаше тежко и се олюляваше.

— Хайде, Аманда! Още малко.

Улових я за ръката. Тя пое дълбоко дъх. Сълзите спряха.

— Да. Още малко.

Озърнах се назад…

Нищо.

Усещах ужасната миризма на изгоряла плът и се насилвах да не мисля за Поуг.

Десет крачки до изхода. Пет.

Озъртане назад. Коридорът все още беше празен. Може би Поуг беше убил Лавинг и партньора му.

Блъснах вратата и вдъхнах сладкия влажен въздух. Възнамерявах да надупча с куршуми гумите на останалите коли пред сградата и да се кача в моята. И да карам бързо. По пътя щях да се обадя на Фреди и да координирам операцията тук. Аманда ме държеше с една ръка, а в другата стискаше спрея. От едната му страна забелязах етикет с надпис «Градска полиция».

Телефонът ми изжужа. Фреди ми изпращаше съобщение, че екипите му ще пристигнат след двайсетина минути.

Спрях пред сградата и пак надзърнах към коридора. Нямаше никого. После се обърнах към автомобилите. Насочих глока към гумите и прошепнах:

— Запуши си ушите.

Преди да натисна спусъка обаче, чух шум. Обърнах се бързо назад, но не видях нищо. Коридорът бе празен.

Тогава осъзнах, че шумът долита отгоре.

Вдигнах очи и проследих как Хенри Лавинг скача от покрива. Падна върху мен и Аманда, събаряйки ни върху бетонната площадка. Приземих се тежко; остра болка прониза гръбнака ми. От гърдите ми изсвистя въздух, а глокът излетя през прахоляка към храстите.

Глава 65

С обгорели дрехи — и тук-там кожа — Лавинг се изтърколи от мен към алеята, която водеше към паркинга. Беше изгубил оръжието си вътре и лицето му кървеше, макар раната да не изглеждаше тежка. Той сбърчи чело и се хвана за хълбока, където братовчед му бе зашил раната от куршума ми, уцелил го край езерната вила на Картър.

Протегна се към пистолета ми, но аз го улових за якето.

Явно беше излязъл през аварийния изход от другата страна на хълма и беше дотичал дотук през тревата и филизите, дегизиращи покрива.

Аманда запълзя към него, размахвайки спрея. Понечих да я възпра, но закъснях. Тя изкрещя яростно и поднесе флакона към лицето му.

Както очаквах.

Ръката му се стрелна напред, той сграбчи спрея и насочи дюзата към нас. Бойният вик на Аманда се превърна в болезнен писък, когато оранжевата струя прелетя между нас, увивайки ни в облак периферна мъгла.

Болката беше пронизваща. Стиснах клепачи да възпра рукналите сълзи и отворих леко очи. Аманда се търкаляше по тревата и триеше трескаво лице. През влажната пелена пред очите ми различих силуета на оръжието си на не повече от пет крачки от ръката на Лавинг. Той пусна спрея и ме заудря с една ръка, а другата впи в земята и запълзя към оръжието ми.

Придърпа ме на крачка по-близо до пистолета. Откъде толкова сила у този дребен мъж? Първо си помислих, че го окриля отчаянието, но после осъзнах, че го движи хладната решимост. Започна да ме рита. Едната му обувка срещна бузата ми. Усетих вкус на кръв. Лавинг бе впрегнал цялата си воля в една-едничка цел — да стигне оръжието.