Джефри Дивър - Пастирът

Което и стори след миг.

Извърна се към мен, а аз скочих напред. Стиснал с една ръка китката му, извадих ключовете за колата от джоба си с другата.

— Умееш ли да шофираш? — попитах Аманда. Момичето не отговори, но се изправи, олюлявайки се, и изгледа предизвикателно Лавинг. Повторих на висок глас въпроса си.

— Да — задъхано отвърна тя и разтри очи.

Подхвърлих иМ ключовете.

— Колата ми с на шосето. Хонда. На предната седалка има адрес. Отиди там и чакай!

— Аз…

— Веднага! Действай!

Тя почака секунда и после побягна.

Лавинг се мъчеше с всички сили да се освободи от хватката ми. Сплетохме се в потна, агонизираща топка, борейки се за оръжието. След минута чух двигателя на колата и със свистящи гуми момичето изчезна в нощта.

Наемникът се втренчи безизразно в избледняващите стопове и поднови опитите си да ме отблъсне.

В същия момент усетих хватката ми да отслабва… и най-сетне Лавинг освободи ръката си, която стискаше глока, и ме халоса силно с него. Металното дуло срещна слепоочието ми и ме отхвърли назад. Проснах се по гръб, в очите ми се стичаше кръв и ги възпаляваше още повече. За секунди Лавинг ми сложи белезници и ме издърпа в седнало положение.

Изправи се нестабилно на крака. И той бе изтощен и задъхан. Задави го кашлица. Изплю се. Погледна в посоката, накъдето бе поело момичето, и примигна. Приличаше на разочарован шофьор, пропуснал на косъм свободно място за паркиране. Извади телефон и се обади, отстъпвайки встрани, за да не го чувам. Аз обаче знаех, че обяснява на поръчителя какво се е случило и го предупреждава да не идва. Разговорът приключи.

Няколко секунди се гледахме. Той се озърна отново наоколо и каза:

— Знам, че си повикал подкрепление. Но смятам, че разполагам с двайсет минути.

Спомних си, че край ручея в Северна Каролина бе изтръгнал всички необходими имена от Аби Фалоу само за седем минути.

Той продължи с тих глас:

— А сега адреса в колата ти? Къде отива момичето? Не е защитената къща, нали? Не би го написал. Къде отива?

Представих си как Аманда се отдалечава в нощта, виейки се по хълмистото Шосе 15.

В ума ми изплува далечен спомен за Пеги и момчетата. Сам и Джеръми. Този път не успях да го пропъдя. И не исках.

Не казах нищо на Лавинг.

Той пъхна пистолета ми в колана си и пристъпи по-близо. Бутна ме по гръб и върза и краката ми, отдръпнал лице, за да не го ритна. Не че бих понечил. Нямах сили.

Той се озърна пак и извади малък, овехтял найлонов плик от джоба си. Изсипа съдържанието му на земята.

Ето ги значи инструментите, с които принуждаваше жертвите си да проговорят. Спиртът беше в шишенце, не по-голямо от размера, позволен на пътниците в самолетите. Шкурката беше фина, от онази, която се използва за финално заглаждане. Всичко изглеждаше съвсем невинно.

В миг ми се стори, че ще се впуснем в размяна на остроумия. Все пак от години бяхме противници и вече два дни играехме «Камък, ножица, хартия».

Но той беше сериозен играч. Като мен. И владееше до съвършенство занаята си.

Какво целеше?

Да открие Аманда.

Как най-ефективно да постигне целта?

Свали дясната ми обувка. После чорапа. Знаех, че по пръстите на краката има множество нервни окончания. Те са сред най-чувствителните части на човешкото тяло. Той коленичи върху прасеца ми, за да обездвижи крака — също болезнена процедура — и избра парче шкурка. Застърга по върха на големия пръст.

Отначало не усещах нищо, след малко ми стана неприятно и накрая почувствах изгаряща болка, която се надигна чак до лицето ми. Ахнах неволно и после закрещях мъчително.

Носът, зъбите, гърлото. Цялото ми тяло агонизираше. От лекото триене с шкурката.

Лавинг взе шишенцето със спирт и отвинти капачката. Прибра я внимателно в джоба си. Не поглеждаше към мен. Не отронваше нито дума. Правилата на играта бяха очевидни. Или щях да му кажа накъде отпътува Аманда, или не.

Наклони шишенцето със спирта. Усетих хлад — също безболезнено отначало. Но след миг болката се надигна чак до челюстите ми. Болка, каквато никога не бях изпитвал. Като живо създание, преброждащо цялото тяло. Бързоного, пулсиращо. Умно и упорито. Виждах го цветно, чувах го.

— Камък, ножица, хартия — шепнех през стиснати зъби. — Камък, ножица, хартия…

През замъглени от сълзи очи забелязах как Лавинг оставя шишенцето и взема отново шкурката.

«Камък, ножица, хартия».

Пеги, Пеги, Пеги…

«Камък, ножица, хартия…».

Той затърка втория пръст.