Джефри Дивър - Пастирът

И двамата въоръжени мъже вдигнаха пистолетите си.

— Изключи радиото — заповяда Лавинг и прекрачи напред.

Вече виждахме и четирите мишени, застанали около Аманда. Лавинг и мъжът с радиостанцията се намираха вдясно от нея, а двамата мъже с извадени оръжия — вляво.

Поуг посочи към двамата с оръжията, прокара показалец по гърлото си и накрая посочи себе си.

Той все пак беше професионален убиец, а аз — точно обратното. Приготвих се да стрелям по рамото на мъжа вдясно и по Лавинг.

Прицелих се. Поуг вдигна три пръста на лявата си ръка и започна да ги свива един след друг.

Взрях се в Лавинг. В ума ми изплува лицето на Аби Фалоу.

Две…

В този момент Аманда ахна и подскочи назад.

— Олеле! — изпищя тя. — Не!

Гледаше надолу. Мъжете се снишиха и се разпръснаха и ние тутакси изгубихме мишените. Единият отстъпи назад и се скри от погледите ни.

С Поуг застинахме.

— Плъх — каза момичето. — Под стола има плъх. Махнете го!

— Как?…

Похитителят, застанал най-близо до нея, измърмори:

— Мамка му! Изкарах си акъла!

Изправи се и тръгна към Аманда. Надникна под стола иМ.

С Поуг се прицелихме отново.

Но тогава момичето поднесе плюшената чантичка към устата си, разкопча ципа със зъби и някак си успя да извади малък черен флакон. Насочи го неловко, но съумя да изстреля струя оранжев лютив спрей право в изуменото лице на похитителя. Улучи го в очите. Той изпищя и изпусна оръжието си. Аманда се спусна към него. Мъжът до него я взе на мушка.

— Не! — извика Лавинг.

С Поуг едновременно простреляхме мъжа, наканил се да стреля по Аманда.

Хенри Лавинг веднага схвана положението и докато насочим пистолетите си към него и съучастниците му, той бутна лампите и те се разбиха на пода, потапяйки стаята в мрак. Единственото осветление остана мътното мъждукане на трите табели с надпис «Изход».

С Поуг се вторачихме към тъмнината долу, където Аманда се препъваше в отломките из стаята, опитвайки се да избяга от мъжете.

После изпод мен долетя шепота на тримата живи похитители, обсъждащи стратегията си.

Глава 63

Вече нямаше значение дали в отдела на Фреди има къртица или не, понеже Лавинг знаеше, че сме тук. Натиснах бутона, за да изпратя предварително написаното съобщение. Обяснявах накратко положението и молех Фреди за подкрепление. Уточнявах също, че поръчителят пътува насам и следователно по пътищата край сградата трябва да се организират пътни блокади.

Смелата постъпка на Аманда не оставяше и капчица съмнение, че се нуждаем от цялата помощ, която можем да получим.

Когато очите ни привикнаха към тъмнината, тръгнахме по стълбите, водещи към контролната зала. Забелязах смътен образ, но не различавах дали е сянка или силует. Прицелих се, но зачаках да го видя ясно, да не би да е Аманда.

Така и не успях. Той или тя изчезна.

Чувах тежкото дишане и тихите стенания на мъжа, когото Аманда бе уцелила със спрея.

— Мамка му! Боли!… Добре, добре… Вече виждам. Намерих си пистолета. Кой, по дяволите, е тук?

Отнякъде, не особено далеч, Лавинг им просъска да мълчат.

Къде беше Аманда?

След миг отново се разнесе шепот.

Сега Лавинг играеше по Формулата на Бейс — игра, базирана върху непълна информация. Не знаеше срещу кого се е изправил. Колко сме, кои сме, какво целим. Но несъмнено преценяваше експедитивно вероятните ходове на своя противник.

Може би смяташе, че врагът е само един — едва ли бе чул втория изстрел от беретата със заглушител. Знаеше, че нападателят е елиминирал постовия отпред и че стреля без предупреждение. А подхвърлените за отвличане на вниманието стъкла подсказваха, че операцията е ограничена, без подкрепление от специални екипи. Ако екипите от ФБР по спасяване на заложници бяха тук, цялата сграда щеше да сияе като Таймс Скуеър.

Лавинг навярно бе заключил, че той и мъжете му превъзхождат числено противника и все още разполагат с време. Достатъчно, за да открият момичето и да избягат.

Оглушителен писък процепи мрака. Аманда. Беше близо до мен. Чувах боричкане. После шумно дрънчене и мъж изкрещя от болка:

— Трябва ми помощ. Улучи ме с проклетия спрей. В северозападния ъгъл…

— Тихо! — извика Лавинг.

С Поуг се разделихме инстинктивно и тръгнахме бързо натам. Аз изстрелях нависоко няколко прикриващи куршума.

Неясната фигура до вратата вдигна оръжието си и даде откос в моята посока. Поуг отвърна на огъня с троен откос и принуди мъжа да залегне, макар да не го рани — поне не тежко — защото той продължи да стреля.