Джефри Дивър - Пастирът

Посочих натам. Снишихме се и буквално на четири крака запълзяхме към светлината. Сега Поуг прикриваше мен. Стигнахме стълбище, спускащо се надолу към първия етаж, но останахме на балкона. Скоро откъм далечния край на помещението — в посоката, накъдето се придвижвахме — долетяха извисяващи се и стихващи гласове. Мъжки гласове, ала не успявах да различа думите. Но ми се стори, че долавям нетърпение, последвано от спокойна, окуражителна интонация.

Ако беше там, Аманда мълчеше.

Продължихме бавно по балкона. Целият беше осеян с отпадъци — счупени стъкла и метални отломки, които се налагаше да отбягваме. Мъжете говореха тихо, лесно щяха да чуят звука от непредпазлива стъпка.

Най-сетне стигнахме ръба на балкона. Под нас бяха ореолите светлина, които бяхме забелязали. Аз се надигнах бавно и надникнах надолу. Забелязах, че светлината хвърляха две евтини настолни лампи. Едната съвсем нелепо беше с Дисни десен — олющен и прашен. Рибката Немо.

На десет крачки от нея седеше Аманда.

В джинси и син пуловер момичето седеше, свило колене, в сив, метален офис стол. Изражението иМ бе мрачно и предизвикателно. Китките иМ бяха овързани с тиксо, но иМ бяха оставили плюшената чантичка с глупаво ухиленото мече.

Похитителите иМ се намираха под нас, скрити от навеса на балкона. Лавинг и другите трима. Успеехме ли да ги накараме да се покажат, щяхме да се възползваме от изгодната стрелкова позиция. Вдигнах два пръста и прокарах показалец през гърлото си. Още два пръста, после изписах буквата Л — тоест Лавинг — и посочих рамото си.

Исках двама мъртви, а Лавинг и последния — ранени, за да ги разпитаме. Раздробена ключица или лопатка щеше да ги обезвреди напълно за разлика от куршум в крака.

Поуг кимна, а аз потърсих по пода нещо, което да подхвърля към сенките, за да ги изкарам на открито — по примера на Поуг преди няколко часа в къщата.

Един от похитителите влезе в полезрението ни. Вървеше към момичето. Спря на крачка от Аманда и я изгледа с присвити очи. Взе си чаша кафе. Беше мускулест и носеше костюм. Отпи глътка и се озърна.

— Оттук ли са изстрелвали ракети?

— Не знам — долетя друг глас. Не беше Лавинг.

— «Нике».

— Какво? Като маратонките?

— Като гръцката богиня.

В гласовете не се долавяше южняшки акцент.

— Силозите са някъде наоколо. Ракетите са в Клифтън май. В случай че руснаците нападнат.

— Руснаците? Че защо ще ни нападат?

— Господи!

Събрах няколко парченца счупено стъкло. Поуг ме видя и тихо извади втори пълнител за беретата и го остави на пода пред себе си. Моят резервен беше в джоба. Имах само един, за разлика от Поуг, който бе добре зареден, и ако се наложеше да бягаме под обстрел, не желаех да остана без амуниции.

— Къде е той? — обади се трети глас.

— Търпение.

От спокойния тон на Лавинг ме побиха студени тръпки.

— Мислиш ли, че са разбрали?

— Че сме я пленили? Още не.

— Ами уречената среща? — попита някой.

Лавинг заобяснява търпеливо:

— Корт държи в тайна местонахождението на убежището. Никой не ходи дотам директно, освен малцина негови довереници. Беше се уговорил да вземе момичето и Картър от мол или от бензиностанция.

— Откъде знаеш толкова много за Корт?

Лавинг не отговори.

Момичето се намеси внезапно:

— Ще ви арестуват. Всичките. Или ще ви застрелят.

За разлика от останалите Аманда Кеслер не шепнеше. Думите прокънтяха рязко.

Мъжът с кафето я погледна, но не каза нищо. Нито пък някой друг.

— Татко е полицай.

— Знаем — отвърна иМ единият.

Лавинг обаче го скастри:

— Млъкни! Бърборенето е неефективно. Пазете тишина.

Погледнах към Поуг. Той бръкна в джоба си и извади специални слушалки. Бях виждал такива и преди. Блокират високите децибели и гърмежите, но пропускат човешките гласове. Подаде ми две. Сложих си ги. Поех дълбоко дъх и хвърлих парче стъкло, което се приземи звучно в ъгъла на стаята.

Мъжът в полезрението ни остави чашата и си извади пистолета.

— Какво, по дяволите, става?

Изпод балкона се появиха още двама. Единият носеше тъмен автоматичен револвер и пристъпваше бавно.

Трима. Трябваше ни е четвъртият, за да проработи планът ни. Къде беше Лавинг?

Хайде… Хайде…

Точно под нас наемникът спокойно нареди:

— Обадете се на постовия.

Единият от озъртащите се пред нас мъже вдигна радиостанцията си.

— Джейми, какво става? Дойде ли той? Чухме нещо вътре.

Не получи отговор и погледна колебливо назад. Подхвърлих още едно стъкло и то се търкулна по пода.