Ан Райс - Полунощ

Ами «Гумената глава» на Линч, където отвратителните изчадия, родени от прокълнатата двойка, непрестанно пищяха.

По едно време започна да му се струва, че филмите на ужаса с ембриони са твърде много, за да могат да бъдат изброени. «Кръвно родство» и «Левиатан» с онези гърчещи се клонинги, които се раждат като ембриони от шушулки в «Похитители на тела». Той не можа да понесе тази сцена, когато гледа филма отново в Кастро. Стана и излезе от киното.

Само Господ знаеше колко много филми на ужаса с ембриони бяха създадени. Да вземем например римейка на «Мухата». Нима пашкулът на главния герой не приличаше на ембрион? Ами «Мухата II», с онези сцени на раждане и прераждане? Това бе нескончаема тема. А после се появи и «Тиквената глава», където онзи огромен и отмъстителен демон от Апалачите израства от мъртвия зародиш просто пред очите ти и запазва тази огромна зародишна глава по време на всичките си зверства.

Какво трябваше да означава това? Не страдаме от вина за стореното, защото вярваме, че имаме моралното право да контролираме раждаемостта, но сме тормозени от кошмари за онези малки същества, които са захвърлени неродени във вечността? Или това бе просто страх от самите тези същества, които могат да ни обременят - нас, вечно свободните юноши - и да ни превърнат в родители. Ембриони от Ада! Той се смееше горчиво на тази идея въпреки себе си.

Да вземем например «Нещото» на Джон Карпентър, с неговите пищящи ембрионни глави! Ами класиката «Бебето на Розмари», за бога, и онзи тъп филм «То е живо», за чудовището бебе, което убива млекаря, когато огладнява. Аналогията беше неизбежна. Бебета зародиши. Виждаше ги, накъдето и да се обърнеше.

Мислеше за тях постоянно, както за прекрасните къщи и елегантните хора в старите черно-бели филми на ужаса от своята младост.

Нямаше смисъл да се опитва да говори за това с приятелите си. Те смятаха, че Джудит е права и никога нямаше да разберат неговата гледна точка. Филмите на ужаса са нашите ужасни сънища, мислеше той. Ние сме обладани от раждането, а то се изражда, обръща се против нас. И отново бе в кино «Щастлив час», потъваше в спомените си. Гледа отново «Невестата на Франкенщайн». Колко плашеща бе изглеждала науката тогава, а още повече по времето, когато Мери Шели бе написала своите страховити видения.

О, да, той не можеше да разбере всичко това. Не беше истински историк или социолог. Може би не беше достатъчно умен. Той беше просто предприемач. Най-добре му се удаваше да възстановява дъбови подове и месингови кранове.

А освен това не мразеше жените. Не ги мразеше. Нито се страхуваше от тях. Жените бяха просто хора и понякога бяха много по-добри хора от мъжете, по-нежни, по-внимателни. Харесваше компанията им и през повечето време я предпочиташе. И никога не го бе изненадвало, че те винаги, освен в този конкретен случай, го разбираха много по-добре от мъжете, с повече съчувствие.

Когато Елизабет се обади, за да събуди стария пламък, той беше щастлив, много щастлив и се качи на самолета за Ню Йорк. Уикендът протече в блаженство, ако не се брояха извънредните мерки против забременяване, нещо, което се бе превърнало във фиксидея за него. Можеха да съживят връзката си, знаеха го. Вече бяха на стъпка от онзи рядък момент на прекрасна екзалтация. Но Елизабет не искаше да напуска Източния бряг, а Майкъл не можеше да си представи «Големите надежди» в Манхатън. Щяха да си пишат, щяха да мислят за това, щяха да разговарят от разстояние. Щяха да чакат и да видят какво ще стане.

С времето Майкъл изгуби и малкото вяра, че някога ще има любовта, която искаше.

Но в неговия свят имаше много възрастни, които не я притежаваха. Те имаха приятели, свобода, стил, богатство, кариери, но нямаха любов. Това бе част от съвременния начин на живот, който и той възприе. И лека-полека започна да го смята за даденост.

В работата имаше много приятели, стари другари от колежа, не му липсваше и женско присъствие, когато пожелаеше. И когато дойде четирийсет и осмият му рожден ден, той осъзна, че все още има време за всичко. Чувстваше се млад и изглеждаше млад, както и останалите на тази възраст от неговото обкръжение. Все още имаше онези проклети лунички.

Жените все още му хвърляха око, това беше сигурно. Всъщност той откри, че е станал още по-привлекателен за тях.

Кой да предположи? Може би от мимолетната му връзка с Тереза, млада жена, която често срещаше по концерти, щеше да излезе нещо. Тя бе твърде млада, той го знаеше, ядосваше се на себе си за това, но после тя се обаждаше и казваше: «Майкъл, откога чакам да се обадиш! Ти наистина ме манипулираш!». Каквото и да значеше това. И тогава излизаха на вечеря и после отиваха в нейния апартамент.