Ан Райс - Полунощ

После идваше споменът за процесията при Среднощната меса, когато малки момиченца от първи клас, облечени като ангелчета, преминаваха през олтара и после надолу по главната пътека на църквата. Можеше да усети аромата на коледната зеленина, примесен със сладостта на цветята и горящия тамян. Малките момиченца пееха за детето Исус. Видя и Рита Мей Дуайър и Мари Луиз Гайдри, и братовчедка си, Патрисия Ан Бекър, и всички онези глезени малки момиченца, които познаваше, но сега му се струваха така красиви в малките си бели роби и платнени крилца. Те вече не бяха малки чудовища, а истински ангели. Това беше магията на Коледа. И след това, когато се прибра вкъщи, под осветеното дърво го чакаха подаръците.

Процесии. Те бяха толкова много. Но онези, в чест на Дева Мария, никога не бе харесвал. В ума му образът и? се смесваше с лицата на злите монахини, които наказваха жестоко момчетата, затова не изпитваше никаква привързаност към нея, това го натъжаваше чак докато не стана достатъчно голям, за да спре да му пука.

Но Коледа никога не забрави. Това бе единственият остатък от религията, който никога не го напусна, защото усещаше, че зад него има някаква огромна, проблясваща история, която води назад, назад през вековете до тъмните гори с буйни огньове и танцуващи варвари. Обичаше да си спомня яслата с малкото бебе и тържествения момент в полунощ, когато Христос се ражда отново на света.

Всъщност дори след това, в Калифорния, Бъдни вечер бе нещо свято за Майкъл. Той винаги я празнуваше, както другите празнуваха Нова Година - защото за него тя беше символ на ново начало: време, в което се компенсират всички неуспехи и можеш да започнеш отначало. Дори когато беше сам, сядаше с чаша вино и чакаше полунощ, а единствено светлинките на малкото дърво озаряваха стаята. На последната Коледа падна и сняг - представете си, сняг - който се сипеше така меко и безшумно, носен от вятъра, също както в онзи момент, когато баща му бе загинал в горящия склад на Чупитулас стрийт.

Така или иначе Майкъл никога не се върна у дома.

Не стигна до това. Все се опитваше да довърши някой проект, чийто краен срок бе изтекъл. А малкото си свободни дни прекарваше в Европа или пък в Ню Йорк, където обикаляше паметниците и музеите. Всичките му любовници искаха това. Кой ще пожелае да гледа Марди Грас в Ню Орлиънс, когато може да отиде в Рио? Защо да ходи в Американския Юг, когато може да иде в Южна Франция?

Но Майкъл често си мислеше, че е постигнал всичко, за което е мечтал по време на онези дълги разходки из Гардън Дистрикт, и е длъжен да се върне там, за да го види отново, за да разбере дали не се заблуждава. Нима не е имало моменти, когато се е чувствал някак празен? Кога е изпитвал онова странно усещане, че чака нещо, нещо безкрайно важно, без да знае какво?

Единственото, което не бе открил, бе голямата, вечна любов, но знаеше, че с времето и тя ще дойде, и може би тогава щеше да заведе жена си у дома и нямаше да върви сам по алеите на гробището и по старите тротоари. Кой знае? Може би дори щеше да поостане известно време, да поскита из старите улици.

През годините имаше няколко връзки и поне две от тях бяха като брак. И двете жени бяха еврейки от руско потекло, страстни, одухотворени, прекрасни и независими. И Майкъл винаги се бе гордял извънредно много с тези шлифовани и умни дами. Но връзките бяха родени по-скоро от разговорите, отколкото от страст. Среднощни разговори след секс, разговори на пица и бира, разговори до зори, ето това винаги бе правил Майкъл със своите любовници.

Беше научил много от тези връзки. Неговата чужда на всякакъв егоизъм откритост бе силно привлекателна за тези жени и той попиваше всичко, на което те имаха да го научат. Обичаха да пътуват с него до Ню Йорк, до Ривиерата или Гърция и да гледат как той откликва с ентусиазъм и истинско чувство на всичко, което види. Споделяха с него любимата си музика, любимите си художници, любимите си храни, идеите си за обзавеждането, за дрехите. Елизабет го бе посъветвала как да си купи подходящ костюм от «Брукс Брадърс» и риза на «Пол Стюард». Джудит го заведе в «Бълок и Джоунс» за първия му костюм «Бърбъри» и в шикозни салони за подходяща прическа, бе го научила как да поръчва европейски вина, как да готви спагети и му бе показала, че бароковата музика е също толкова хубава като класическата, която той харесваше.

Майкъл се смееше на всичко това, но се учеше от него. И двете жени го подкачаха за луничките му и за набитото му телосложение, за начина, по който косата влиза в големите му сини очи, за това как родителите им са го харесали още от първата среща и за неговия чар на малко момче, за това колко прекрасен изглежда с черна вратовръзка.