Ан Райс - Полунощ

Така и не успя да се отърве от грубия си акцент и понякога, когато беше сред работниците, той се завръщаше с пълна сила. Никога не загуби част от грубите си навици или пък идеи, и напълно го осъзнаваше.

Начинът, по който се справяше с това, бе напълно естествен за Калифорния. Просто не се опитваше да го крие. Все пак то беше част от него. Не се свенеше да попита: «А къде е месото с картофи?», когато влизаше в някой моден ресторант (защото всъщност много обичаше месо с картофи и го предпочиташе пред всичко останало), или пък оставяше цигарата «Кемъл» да виси от устата му, докато говореше, точно както правеше баща му.

Успяваше да се спогажда със своите либерални приятели най-вече защото не си правеше труда да спори с тях, и докато те си крещяха един на друг над халбите с бира за разни чужди страни, където никога не бяха ходили и никога нямаше да отидат, той просто си рисуваше къщи на салфетките.

Когато все пак споделяше идеите си, го правеше по съвсем отвлечен начин, някак дистанцирано, защото усещаше, че всъщност е аутсайдер в Калифорния, аутсайдер в американския двайсети век. И изобщо не бе изненадан, когато не му обръщаха особено внимание.

Но каквато и да беше политиката, той винаги бе силно свързан с онези, които споделяха страстите му - занаятчиите, хората на изкуството, музикантите, хора, които бяха в прегръдката на някаква фиксидея. И удивително голям брой от неговите приятели и любовници бяха евреи от руски произход. Те като че наистина разбираха всепоглъщащото му желание да живее стойностен живот, да остави нещо на света - дори и по своя незначителен начин - чрез възгледите си. Мечтаеше да строи свои собствени прекрасни къщи; да преустрои цели градски квартали, да построи цели райони с кафенета, книжарници, гостилници в старите райони на Сан Франциско.

От време на време, особено след смъртта на майка си, той мислеше за миналото в Ню Орлиънс, което сега му изглеждаше още по-неземно и нереално. Хората в Калифорния смятаха, че са свободни, но всъщност бяха истински конформисти. Защото всички идваха от Канзас, Детройт и Ню Йорк само за да се докоснат до същите тези либерални идеи, до същия начин на мислене, на обличане, на възприемане на света. Всъщност понякога този конформизъм бе откровено смешен. Приятелите наистина си казваха неща като: «Това ли е онзи, когото ще бойкотираме тази седмица?». И «Не би ли трябвало да сме против това?».

В родното си място той може и да беше оставил град, пълен с тесногръди хора, но бе оставил и град, пълен с индивидуалности. Още можеше да чуе старците от Айриш Ченъл с техните безкрайни истории, дядо си, който му разказваше как като дете се е промъкнал в Германската църва само за да чуе как звучи немския латински. И как по времето на баба Гелфанд Къри - единствената германска предтеча в целия род - кръщавали бебетата в «Света Богородица», за да я направят щастлива, и после ги завличали в «Свети Алфонс», за да ги кръстят отново както си му е редът, в ирландска църква, а един и същ свещеник търпеливо отслужвал и двете церемонии.

А какви особняци бяха чичовците му, онези стари мъже, които се бяха споминали един след друг, докато той растеше. Още чуваше как разказват, че са преплували Мисисипи от единия до другия бряг (нещо, което никой не бе правил по времето на Майкъл) и как наводнявали складовете на пияна глава или как връзвали големи лопати за педалите на велосипедите си, за да се опитат да ги накарат да вървят и по вода.

Изглежда всичко е било приказка. Лятната нощ се изпълваше с разкази за братовчеда Джими Джо Къри от Алфир, който станал такъв религиозен фанатик, че трябвало да го държат вързан за един стълб цял ден, и за чичо Тимъти, който полудял от линотипното мастило, започнал да тъпче вестници във всяка пукнатина около вратите и прозорците и по цял ден изрязвал хиляди книжни кукли.

Ами леля Лилия, която на младини била влюбена в някакво индианче и чак когато остаряла и се съсухрила, разбрала, че една нощ братята и? са го пребили и прогонили от Айриш Ченъл. Проклети да са. През целия си дълъг живот тя бе страдала за това момче. Беше преобърнала масата на вечеря от гняв, когато и? разказали.

Дори някои от монахините имаха доста невероятни истории за разказване - старите като сестра Бриджит Мари, която заместваше за две седмици, когато Майкъл беше в осми клас, истинска сладка малка старица, която все още говореше на ирландски диалект. Не им преподаваше нищо. Просто им разказваше истории за ирландски призраци и за вещици - представяте ли си, вещици! - в Гардън Дистрикт.