Ан Райс - Полунощ

Но само голямата любов ли му липсваше? Нямаше ли и нещо друго? Една сутрин се събуди и в миг осъзна, че лятото, което е чакал всички тези години, никога няма да дойде. Отвратителната влага на това място се бе настанила в самия му костен мозък. Никога нямаше да има топли нощи с дъх на жасмин. Никога нямаше да има топъл ветрец откъм реката или залива. Но трябваше да се примири. В края на краищата сега това беше неговият град. Как би могъл някога да си иде у дома?

И все пак от време на време му се струваше, че Сан Франциско вече не е боядисан в богатите багри на охрата и римското червено; бе заприличал на бозава сепия и мътното сияние на вечно сивото небе постоянно угнетяваше духа му.

Дори красивите къщи, които реставрираше, му изглеждаха като сценични декори, лишени от истинска традиция, просто луксозни капани за минало, което никога не е съществувало, за да се създаде чувство на стабилност у хора, които живееха ден за ден и се страхуваха от смъртта до степен на истерия.

О, но той беше късметлия, и го знаеше. Бе имал и добри времена и още по-добри щяха да дойдат.

И така, това беше животът на Майкъл, живот, който на практика сега бе приключил, защото той се удави на първи май и се върна обладан, обсебен, скитащ безкрай между живота и смъртта, неспособен да свали черните ръкавици, изпълнен със страх от онова, което може да види - огромен порой от безсмислени образи - и долавящ силни емоционални впечатления дори от онези, които не докосваше.

Цели три месеца и половина бяха минали от онзи ужасен ден. Тереза си бе отишла. Приятелите му си бяха отишли. И сега той бе затворник в къщата на Либърти стрийт.

Беше сменил номера на телефона си. Не отговаряше на планините писма. Леля Вив излизаше от задната врата, за да купи малкото неща за домакинството, които нямаше как да бъдат изпратени по пощата.

Със сладък, учтив глас тя отклоняваше малкото обаждания. «Не, Майкъл вече не е тук.»

Той се смееше всеки път, щом чуеше това. Защото то беше истина. Вестниците пишеха, че е «изчезнал». Това също го караше да се смее. На всеки десетина дни се обаждаше на Стейси и Джим, само да им каже, че е жив, после затваряше. Не можеше да ги обвини, ако вече не се интересуваха.

Сега, в тъмното, той лежеше на леглото си и гледаше отново и отново на телевизора с изключен звук познатите стари кадри от «Големите надежди». Призрачната госпожица Хавишам в нейната разпарцаливена булчинска рокля говореше на младия Пип, който тъкмо тръгваше за Лондон.

Но защо губеше време? Трябваше да тръгва за Ню Орлиънс. Само че точно сега бе твърде пиян за това. Твърде пиян дори да се обади да резервира билет за самолета. Освен това хранеше надежда, че доктор Морис ще му се обади, доктор Морис, който знаеше този таен телефонен номер, доктор Морис, на когото бе доверил своя едничък план.

- Ако успея да открия онази жена - беше му казал той, - нали разбирате, жената, която ме спаси. Ако сваля ръкавиците си и поддържа ръцете и?, когато говоря с нея, е, може би тогава ще си спомня нещо. Разбирате ли за какво говоря?

- Вие сте пиян, Майкъл.

- Точно сега това няма значение. Какво от това. Пиян съм и ще си остана пиян, но слушайте какво ви говоря. Само ако мога да се кача пак на онази яхта…

- Да?

- Ами ще легна на палубата, ще я докосна с голи ръце… нали разбирате, палубата, на която съм лежал…

- Майкъл, това е откачено.

- Обадете и? се, доктор Морис. Можете да се свържете с нея. Ако не искате да и? се обадите, дайте ми името и?.

- Какво имаш предвид, ще и? се обадиш и ще и? кажеш, че искаш да попълзиш по палубата на кораба и?, за да доловиш някакви психически вибрации? Майкъл, тя има право да бъде защитена от подобни неща, може да не вярва в тези истории за психична сила.

- Но ти вярваш в тази сила! Знаеш, че работи!

- Искам да се върнеш в болницата.

Майкъл затвори телефона вбесен. Никакви игри повече, никакви тестове, благодаря. Доктор Морис се обажда отново и отново, но съобщенията му бяха все едни и същи: «Майкъл, ела. Притесняваме се за теб. Искаме да те видим».

И накрая обещанието: «Майкъл, ако изтрезнееш, обещавам да опитам. Знам къде да открия жената».

«Ако изтрезнееш.» Сега мислеше за това, докато лежеше в тъмното. Грабна най-близката студена кутия бира и я отвори. Биреното пиянство бе най-доброто пиянство. Донякъде си оставаше трезвен, защото не бе налял водка или скоч в кутията, нали така? И все пак това си беше пиене, основната отрова, и той не биваше да го забравя.

Обади се на доктор Морис. Кажи му, че си трезвен.