Ан Райс - Полунощ

Струваше му се, че го е направил. Или пък може да е било сън, можеше просто да се е отнесъл отново. Хубаво беше да си лежи тук, хубаво беше да си толкова пиян, че да не усещаш тревогата, неотложността, болката от неспособността да си спомниш…

Леля Вив каза:

- Хапни нещо за вечеря.

Но той беше в Ню Орлиънс, вървеше по улиците на Гардън Дистрикт и беше топло, и о… ароматът на нощния жасмин. Мислеше за всичките години, през които не беше усещал сладкия, тежък аромат и не бе виждал небето през клоните на дъбовете. Студеният вятър хапеше голите му пръсти.

Студен вятър. Да. Все пак не беше лято, а зима, хаплива, смразяваща нюорлианска зима и те бързаха в тъмното да видят последния парад в нощта на Марди Грас, когато минаваше Кралят на парада и неговата свита.

Какво хубаво име, мисли си той, докато мечтае, но тогава на връщане също си мислеше, че е прекрасно. И далече напред, на Сейнт Чарлз авеню, видя факлите на парада и чу барабаните, които винаги го плашеха.

- Бързо, Майкъл - казваше майка му. Тя го дърпаше така, че почти го отлепяше от земята. Колко тъмна беше улицата, колко ужасен беше този студ, като студа на океана.

- Но, мамо, виж - сочеше той през желязната ограда. Дръпна ръката и?. - Ето го мъжа, в градината.

Старата игра. Тя щеше да каже, че там няма никакъв мъж, и двамата щяха да се засмеят. Но мъжът беше там, да, точно както винаги - в другия край на огромната морава, под голите бели клони на миртата. Дали бе видял Майкъл тази нощ? Да, като че ли беше. Със сигурност се бяха видели.

- Майкъл, сега нямаме време за този мъж.

- Но, мамо, той е там, наистина е…

Кралят на парада. Оркестърът с месинговите инструменти свиреше мрачната си свирепа музика, докато маршируваше, факлите пламтяха. Тълпите се изливаха на улицата. От върха на трепкащите платформи от папиемаше мъже в искрящи сатенени костюми с маски на лицата хвърляха стъклени огърлици и дървени мъниста. Хората се боричкаха да ги уловят. Майкъл бе увиснал на полата на майка си, мразеше тътена на барабаните. Дребните украшения падаха в канавката пред краката му.

По дългия път към къщи, когато Марди Грас вече бе утихнал, а улиците бяха осеяни с боклуци и въздухът бе толкова студен, че дъхът им излизаше на пара, той отново видя мъжа, на същото място, но този път не каза нищо.

- Трябва да си ида у дома - прошепна той сега в съня си. - Трябва да се върна там.

Видя високата ограда от ковано желязо на къщата на Първа улица, страничната веранда с хлътналите мрежи. И мъжът в градината. Толкова странно бе, че този мъж не се променяше. И в онзи последен май, при последната разходка по онези улици, Майкъл бе кимнал на мъжа, а той бе вдигнал ръка и му беше помахал.

- Да, ще ида - прошепна той. Но защо другите, които бяха дошли за него в деня на смъртта му, не му даваха знак? Със сигурност разбираха, че сега не може да си спомни. Те щяха да му помогнат. Преградата между живите и мъртвите падаше. Но жената с черната коса каза: «Помни, имаш избор».

- Не, не съм променил решението си. Просто не мога да си спомня.

Седна. Стаята беше тъмна. Жена с черна коса. Какво имаше на врата и?? Трябваше да си събира багажа. Трябваше да иде на летището. Порталът. Тринайсетият. Разбирам.

Леля Вив седеше близо до вратата на всекидневната в сиянието на единствената лампа и шиеше.

Той отпи още една глътка от бирата. После бавно изпразни кутията.

- Моля те, помогни ми - прошепна незнайно на кого. - Моля те, помогни ми.

И отново заспа. Вятърът виеше. Барабаните го изпълваха със страх. Беше ли това предупреждение? Защо не скочиш, казваше злата икономка на бедната изплашена жена на прозореца във филма «Ребека». Беше ли сменил касетата? Не можеше да си спомни. Но сега сме в Мандърлей, нали? Можеше да се закълне, че това е госпожица Хавишам. И тогава чу как тя шепне на Естела: «Можеш да му разбиеш сърцето». Пип също го чу, но все още я обичаше.

Ще оправя тази къща, прошепна. Ще пусна вътре светлина. Естела, ние ще бъдем щастливи заедно. Това не е училищен двор, не е онзи дълъг пуст коридор, който води към кафетерията и сестра Клемент не крачи пред него. «Ти ще влезеш пак в пътя, момче!» Ако ме шамароса, както удари Тони Дедрос, ще я убия.

Леля Вив стоеше до него в тъмното.

- Пиян съм - каза той.

Тя сложи една студена бира в ръката му, същинско съкровище.

- Боже, толкова е вкусна.

- Един човек иска да те види.

- Кой? Жена ли е?

- Един хубав джентълмен от Англия…

- Не, лельо Вив…

- Но той не е репортер. Поне така твърди. Много е възпитан. Казва се Лайтнър. Идва чак от Лондон. Самолетът му от Ню Йорк току-що кацнал и той дошъл направо тук.