Ан Райс - Полунощ

Тълпата се затвори около тях. Някой наливаше шампанско в устата на Стела и тя се увеси на момчето, а музиката отново започна. Започнаха да танцуват и други двойки - също толкова модерни и безцеремонни.

Реших, че сега не е моментът да отивам при Стела. Беше още едва осем и десет и исках да поразгледам наоколо. Пък и засега бях напълно обезоръжен от нейното поведение. Една голяма празнота бе попълнена. Вече бях сигурен, че не може тя да е наранила Стюарт. И докато слушах как смехът и? звъни над новата яростна атака на оркестъра, аз тръгнах към вратите на салона.

Нека ви кажа, че тази къща има изключително дълъг коридор и също толкова дълги и прави стълби. Бих казал, че са около трийсет на брой. (Всъщност бяха двайсет и седем.) Вторият етаж изглеждаше напълно тъмен, а стълбището беше пусто. Десетина души минаха покрай стълбите към ярко осветената стая в края на коридора на първия етаж.

Реших да се кача горе и да огледам къщата, но щом сложих ръка на парапета, видях, че на върха на стълбището има някой. Изведнъж осъзнах, че това е Стюарт. Изненадата ми беше толкова голяма, че едва не му извиках на глас. После разбрах, че нещо изобщо не е наред.

Той изглеждаше абсолютно реален, разбирате ли. Начинът, по който светлината го озаряваше отдолу, изглеждаше абсолютно реалистичен. Но изражението му веднага ме накара да заподозра, че това, което виждам, не може да е истинско. Защото въпреки че гледаше към мен и явно ме позна, на лицето му не се четеше никаква емоция, освен огромна тъга и ужас.

Той като че изчака, за да се увери, че съм го видял, и после ми кимна много изморено и страховито. Продължих да се взирам в него, блъскан от незнайно колко народ. Шумът беше просто оглушителен. Стюарт отново поклати глава по своя страховит начин, после вдигна дясната си ръка и ми направи съвсем ясен жест да се махам.

Не смеех да помръдна. Останах абсолютно неподвижен, както винаги в такива моменти. Съпротивлявах се на неизбежното вълнение, концентрирах се върху шума, върху натиска на тълпата, дори върху пронизителния вой на оркестъра. И много внимателно запаметявах всичко. Дрехите му бяха мръсни и раздърпани, а дясната страна на лицето му беше ожулена и някак бледа.

Накрая аз сложих крак на стъпалото и тръгнах нагоре. Чак тогава призракът като че се събуди от унеса си. Отново поклати глава и ми направи жест да се махам.

- Стюарт! - прошепнах аз. - Говори с мен, ако можеш!

Продължих нагоре, без да откъсвам поглед от него. Изражението му ставаше все по-боязливо. Видях, че целият е покрит с прах, а по тялото му се виждаха първите признаци на разложението. Боже, дори можех да го подуша! И тогава неизбежното се случи, привидението започна да изчезва.

- Стюарт! - извиках аз отчаяно, но образът потъмня и през него видях някаква жена от плът и кръв, която очевидно изобщо не го забелязваше. Беше изключително красива и забърза надолу по стълбите към мен, подмина ме като вихър от коприна с цвят на праскова и подрънкващи бижута и остави след себе си облак сладък парфюм.

Стюарт беше изчезнал. Миризмата на разложение също я нямаше. Жената измърмори някакво извинение, когато се блъсна леко в мен, после извика нещо на една групичка хора във фоайето долу.

После тя се обърна назад. Аз стоях и гледах към върха на стълбището, без да и? обръщам внимание, взирах се в празните сенки на горния етаж, когато усетих, че тя стиска ръката ми.

- Но партито е долу - каза ми и ме дръпна леко.

- Търся тоалетната - отвърнах аз, защото в момента не можах да измисля нищо друго.

- Долу е, душко - рече тя. - До библиотеката е, ще ти покажа, точно зад стълбището.

Последвах я тромаво надолу към огромната, но слабо осветена северна стая. Библиотеката, да, със сигурност беше това, защото от пода до тавана стените бяха покрити от лавици с книги. Беше обзаведена с тъмни мебели и я осветяваше една-единствена лампа в дъното, до кървавочервена завеса. Над мраморната камина висеше огромно тъмно огледало и отразяваше единствената светлина, като в светилище.

- Ето там е - посочи ми дамата и бързо излезе. Изведнъж забелязах, че на кожения диван се прегръщаха мъж и жена. Видяха ме, станаха и забързано тръгнаха към вратата.

Всичко тук бе потънало в прах и тишина. Усещаше се дъх на гниеща кожа и хартия. Изведнъж почувствах огромно облекчение, че останах сам.

Отпуснах се в едно кресло с облегалки за главата пред камината, гърбом към тълпата, която сновеше из фоайето. Виждах отраженията на хората в огледалото и за момент се почувствах в безопасност. Молех се още някоя влюбена двойка да не потърси усамотение тук.