Ан Райс - Полунощ

- Вижте, можете ли да ме вземете с вас? - рече тя. - В Англия, при онези хора, в Таламаска? Стюарт каза, че може.

- Кажете ми какво се случи с него, и ще ви заведа, където пожелаете.

- Не зная - отвърна тя и очите и? отново се напълниха със сълзи. - Чуйте, трябва да се махна оттук. Не съм му направила нищо. Никога не наранявам хората. Господи, не ми ли вярвате? Не можете ли да разберете дали говоря истината?

- Добре. Какво искате да направя?

- Просто ми помогнете! Отведете ме с вас в Англия. Ето, ще си взема паспорта, ще взема и много пари. - И тя отвори едно чекмедже на масичката до канапето и извади оттам голяма пачка двайсетдоларови банкноти. - Ето, можете да купите билети. Ще се срещнем. Тази нощ.

Преди да успея да отговоря, Стела вдигна поглед стресната. Вратата се бе отворила и в библиотеката влезе младото момче, с което беше танцувала. Беше зачервен и много притеснен.

- Стела, търсех те.

- О, миличък, идвам - каза тя, изправи се веднага и ми хвърли многозначителен поглед през рамо. - Иди, моля те, и ми вземи питие, съкровище. - Оправи вратовръзката му, докато му говореше, после го обърна с бърз жест и направо го изблъска към вратата.

Той явно бе много подозрителен, но видимо изключително добре възпитан, защото тръгна да изпълни поръчката и?. Щом затвори вратата, тя се върна при мен. Беше зачервена, почти трескава и абсолютно убедителна. Всъщност впечатлението ми от нея беше, че тя е напълно невинен човек, който споделя целия оптимизъм и дързост на «джаз пиленцата». Изглеждаше автентична, ако разбирате какво искам да кажа.

- Идете на гарата - замоли ме тя. - Вземете билети и ще се срещнем във влака.

- В кой влак и по кое време.

- Не знам в кой влак. - Разпери ръце. - Не знам и по кое време! Трябва да се махна оттук. Вижте, ще дойда с вас.

- Това като че ли е по-добра идея. Можете да ме почакате в таксито, докато си взема нещата от хотела.

- Да, прекрасна идея - прошепна тя. - И ще се махнем оттук с първия влак, а после можем да променим посоката.

- Ами той?

- Кой той? - изуми се тя. - О, имате предвид Пиърс? Пиърс няма да създава никакви проблеми. Той е абсолютно сладурче. Мога да се оправям с Пиърс.

- Знаете, че нямам предвид Пиърс - рекох аз. - Имах предвид мъжа, когото видях преди миг в огледалото и когото вие принудихте да изчезне.

Тя изглеждаше напълно отчаяна, като притиснато в ъгъла животно. Но не мисля, че аз я бях притиснал там.

- Не съм го карала да изчезва - каза тя тихо. - Вие го направихте. - Мъчеше се да се успокои, ръката и? се притисна за миг към гърдите. - Той няма да ни спре. Моля ви, повярвайте ми, няма да ни спре.

И точно в този миг Пиърс се върна - отвори вратата и пусна вътре страхотната какофония. Стела пое благодарно чашата шампанско от него и я изпи до половината.

- Ще си поговорим след минутка - каза ми тя сладко. - Само след минутка. Тук ще ви е удобно, нали? Не, всъщност, защо не подишате малко въздух. Излезте на предната веранда, душко, и аз ще дойда да поговорим там.

Пиърс знаеше, че тя е наумила нещо. Гледаше ту нея, ту мен, но очевидно се чувстваше безпомощен. Стела го хвана под ръка и го поведе навън. Погледнах към килима. Пачката беше паднала и парите се бяха пръснали по пода. Събрах ги набързо, върнах ги в чекмеджето и тръгнах към салона.

Точно срещу вратата на библиотеката видях портрет на Жулиен Мейфеър, много красива творба в тежкия и мрачен стил на рембрандовите маслени платна. Дощя ми се да имах време да го разгледам, но минах бързо зад стълбището и започнах да си проправям път през тълпата към предната врата.

Сигурно бяха минали към три минути и аз бях успял да стигна едва до колоната на стълбището, когато го видях отново, или поне ми се стори, че за един ужасен миг зърнах кестенявия мъж от огледалото. Този път той се взираше в мен над нечие рамо от ъгъла на салона.

Опитах се да го открия, но не можах. Хората се блъскаха в мен, сякаш нарочно се опитваха да ми попречат, въпреки че, разбира се, не беше така.

Тогава осъзнах, че някой пред мен сочи стълбите, които вече бях подминал. Само на няколко стъпки от вратата, аз се обърнах и видях на стълбището дете - много красиво русо момиченце. Без съмнение беше Анта, въпреки че изглеждаше доста дребна за осемте си години. Беше облечена с фланелена нощница и беше боса. Плачеше и гледаше през перилата към вратите на предната стая.

Аз също се обърнах и погледнах натам, в същия миг някой въздъхна силно и тълпата се раздели. Уплашени хора се разбягваха от вратата. Един червенокос мъж стоеше на прага вляво от мен и се взираше в стаята. И докато го гледах отмалял от ужас, той вдигна пистолет с дясната си ръка и стреля. Оглушителният трясък разтърси къщата. Хората се паникьосаха. Въздухът се изпълни с писъци. Някой бе паднал пред предната врата, а другите просто го прегазваха и тичаха навън. Всички се опитваха да избягат от къщата.