Ан Райс - Полунощ

Извадих кърпата си и избърсах лицето си. Потях се ужасно, опитвах се да си спомня всяка подробност от видяното.

Всеки има свои теории относно привиденията; защо се явяват в този или онзи вид, или защо правят това или онова. Моите теории по въпроса вероятно ще се различават от всички останали. Но докато седях там, бях сигурен в едно - Стюарт беше избрал да ми се яви в този вид, раздърпан и вече гниещ, по една-единствена причина, а именно защото останките му бяха в тази къща! И все пак той ме умоляваше да се махна оттук! Предупреждаваше ме.

Дали това предупреждение се отнасяше за цялата Таламаска, или единствено за Артър Лангтри. Седях и се чудех, усещах как пулсът ми се успокоява. Както винаги след подобно преживяване, изпитвах прилив на адреналин, стремеж да разкрия всичко, което лежи и зад най-малката проява на свръхестественото, което съм зърнал дори само за миг.

Бях разярен, дълбоко, горчиво разярен, на онзи или онова, което беше убило Стюарт.

Но сега най-важният въпрос беше как да постъпя. Разбира се, щях да говоря със Стела. Но каква част от тази къща можех да разгледам, преди да и? се представя? Ами предупреждението на Стюарт? Каква точно беше опасността, за която трябваше да се подготвя?

Обмислях всичко това, без да забележа никаква промяна в глъчката откъм коридора зад мен, когато внезапно осъзнах, че нещо в непосредственото ми обкръжение е претърпяло радикална промяна. Вдигнах бавно поглед. В огледалото се отразяваше една самотна фигура. Стреснат, аз погледнах през рамо, но зад мен нямаше никого. И тогава отново се обърнах към мътното и тъмно огледало.

Един мъж се взираше в мен от някакво отвъдно селение. Докато го оглеждах, ме заля вълна от адреналин, която изостри сетивата ми. Образът ставаше все по-ясен и по-ярък, докато не се превърна в млад мъж със светла кожа и тъмнокафяви очи. Той се взираше ядосано и заплашително именно в мен.

Накрая образът стана абсолютно реален. Беше толкова жив, сякаш в някаква стая зад огледалото се бе скрил истински човек, бе махнал стъклото и се взираше в мен през празната рамка.

Никога, през всичките години в Таламаска, не бях виждал така живо привидение. Мъжът изглеждаше на трийсетина години, кожата му беше съвършена, с руменина по бузите и леко по-светла под очите. Дрехите му бяха много старомодни, с висока бяла якичка и голяма копринена вратовръзка. Косата му беше вълниста и леко разрошена, сякаш току-що бе прекарал пръсти през нея. Устата му изглеждаше мека, млада и леко румена. Виждах изящните очертания на устните. Като че ли видях и леката сянка на обръснатата брада.

Но ефектът беше ужасяващ, защото това не беше човешко същество, нито портрет, нито нечие отражение. Това беше нещо много по-ярко и въпреки това сякаш живо.

Кафявите очи бяха пълни с омраза. Устата потрепна леко от гняв и накрая от ярост.

Съвсем бавно вдигнах кърпичката към устните си и прошепнах:

- Ти ли уби моя приятел? - Рядко съм се чувствал така жив, така сгорещен от опасността. - Е, призрако? - прошепнах отново.

И тогава видях как той отслабва, как губи плътност с всяко движение. Лицето, така красиво моделирано и допреди миг изразяващо силна емоция, бавно изгуби изражението си.

- Няма да се отървеш така лесно от мен, призрако - прошепнах аз. - Имаме две сметки за уреждане, нали така - Петир ван Абел и Стюарт Таунсенд. Поне с това сигурно ще се съгласиш?

Привидението като че не можеше да ми отговори. Внезапно цялото огледало потрепери и се превърна просто в тъмно стъкло, когато някой затвори с трясък вратата към коридора.

По голия под извън китайския килим прозвучаха стъпки. Огледалото беше напълно пусто и отразяваше единствено мебелите и книгите.

Обърнах се и видях млада жена да върви по килима, а очите и? бяха втренчени в огледалото. Изглеждаше гневна, объркана, нещастна. Беше Стела. Стоеше пред огледалото, с гръб към мен и се взираше в него. После се обърна.

- Е, можете да разкажете това на приятелите си в Лондон, нали? - рече тя. Изглеждаше на ръба на истерията. - Можете да им кажете какво видяхте!

Видях, че цялата трепери. Леката златна рокличка със слоеве ресни се люлееше. Стела неспокойно стисна чудовищния смарагд, който висеше на шията и?.

Понечих да стана, но тя ме спря и веднага седна на дивана вляво от мен. Ръката и? легна на коляното ми. Тя се наклони по-близо до мен, толкова близо, че виждах туша по дългите и? мигли и пудрата по бузите и?. Сякаш в мен се взираше голяма порцеланова кукла, или пък кинозвезда, гола под подобната на паяжина рокля.