Ан Райс - Полунощ

Неговият хубав син Стюарт си бил отишъл завинаги, на негово място се появило някакво съсипано истерично същество - белолико момче с горящи очи и странен безполов глас, което живеело на закепенчени прозорци. Лекарят и жена му започнали да свикват с нощните концерти. Само от време на време бащата се качвал да поговори с бледото «женско» създание, което живеело на тавана. И всеки път забелязвал все повече признаци на умствена деградация. Това същество вече не помнело своето «минало». Въпреки това те разговаряли по малко на френски или английски и после младото създание се връщало към книгите си, сякаш е забравило за съществуването на баща си.

Интересно е да се отбележи, че никой никога не е обсъждал вероятността Стюарт да е «обладан». Докторът бил атеист, а децата му били кръстени в методистката църква. Семейството не знаело нищо за католицизма, за католическата практика на екзорсизъм, или пък за католическото вярване в обладаване от демони. Доколкото знаем, местният пастор, когото те не харесвали, никога не е бил търсен за съвет по случая.

Тази ситуация продължила, докато Стюарт станал на двайсет години. Една нощ той паднал по стълбите и получил сериозно мозъчно сътресение. Баща му вече бил полузаспал и чакал неизменната нощна музика да се разнесе от салона. Слязъл долу, видял сина си в безсъзнание във фоайето и веднага го откарал в болницата. Там Стюарт лежал в кома цели две седмици.

Когато се събудил, отново бил Стюарт. Нямал никакъв спомен да е бил някой друг. Всъщност вярвал, че е на десет години и когато чул от гърлото му да излиза мъжки глас, бил ужасен. А когато пък видял едрото си и вече зряло тяло, онемял от шок.

Втрещен, той седнал в леглото и заслушал историите за случилото се с него през последните десет години. Разбира се, не знаел добре френски, този език изобщо не му вървял в училище. Освен това и не можел да свири на пиано. Всички знаели, че няма никакви музикални дарби. Не можел да произведе и един верен тон.

През следващите няколко седмици по време на хранене той непрестанно се взирал в «огромните» си братя и сестри и във вече посивелия си баща. Майка му не можела да го погледне, без да избухне в плач. През 1905 г., когато той бил десетгодишният Стюарт, още нямало толкова телефони и автомобили, затова сега се стряскал непрестанно от тях. Електричеството го изпълвало с боязън. Но истински извор на ужас за него било вече съвсем възмъжалото му тяло. А също и все по-задълбочаващото се осъзнаване, че детството и юношеството му са си отишли, без да оставят и следа.

Тогава той започнал да се сблъсква с неизбежните проблеми. Бил на двайсет, но емоционално бил още десетгодишно дете. Започнал да наддава на тегло, тенът му се подобрил, излизал да язди из близките ферми със старите си приятели. Родителите му наели частни учители. Стюарт постоянно четял вестници и списания. Предприемал дълги разходки, по време на които се упражнявал да се държи и да мисли като възрастен.

Но той живеел в постоянно състояние на тревожност. Бил страстно привличан от жените, но не знаел какво да прави. Бил много уязвим. Чувствал се безнадеждно неадекватен като мъж. Накрая започнал да се кара с всички и когато открил, че може да пие безнаказано, се заел да «обръща чашките» в местните локали.

Скоро целият град вече знаел историята му. Някои хора си спомняли неговата първа «поява» като Антоанет, други пък едва сега чули за целия случай. Както и да е, тръгнала безкрайна мълва. И макар че от уважение към лекаря местният вестник не отразил странната история, един репортер от Далас, Тексас, узнал за нея от няколко източника и без да се обръща към семейството, написал дълга статия, която излязла в неделния брой на някакъв даласки вестник през 1915 година. И други вестници подели историята и след два месеца тя стигнала до нас в Лондон.

Междувременно търсачите на сензации започнали да преследват Стюарт. Един местен писател искал да напише роман за него. Представители на най-различни списания звънели постоянно на вратата му. Семейството вдигнало ръце. Стюарт отново се затворил в стаята си на таванския етаж, където се взирал във вещите на странната личност Антоанет. Виждал, че са му откраднати цели десет години от живота, чувствал се отчайващо неприспособим и постоянно се противопоставял на всички.

Без съмнение семейството е получавало огромно количество нежелани писма. От друга страна, комуникациите през онзи век не били каквито са сега. Все пак една пратка от Таламаска стигнала при Стюарт в края на 1916 година. Тя съдържала две добре известни книги за подобни случаи на «обладаване» и писмо от нас, което го информирало, че разполагаме с много знания по тези въпроси и сме готови да поговорим с него за това, както и да го запознаем с други хора, преживели подобно нещо.